• Понеделник, 16 Ноември 2009г. 11:47ч.
• Автор: Милена Богданова

Материалите са получени чрез Румяна Буджева,

координатор проекти в УНИЦЕФ България

У Ч И Л И Щ Е Б Е З Н А С И Л И Е

РЪКОВОДСТВО ЗА РОДИТЕЛИ

РЪКОВОДСТВО ЗА УЧИТЕЛИ

РЪКОВОДСТВО ЗА РОДИТЕЛИ

Уважаеми родители,
Щом държите в ръцете си тази брошура, това означава, че училището, което посещава вашето дете, е взело насериозно проблема с тормоза между децата и се опитва да въведе една от световнопризнатите системи за намаляване на насилието. Тази система е разработена от норвежкия психолог Дан Олеус и от няколко години вече се прилага и в България. От 2007 г. до 2009 г. тя беше пилотно въведена в няколко софийски училища, като на втората година се включиха и училища от страната. Резултатите до този момент ни дават основание да бъдем оптимисти и да заявим, че там, където системата се прилага според изискванията, се наблюдава реална промяна, намаляване на тормоза и подобряване на училищния климат. Приложението й обаче не е лесно и просто, така както не е лесен и прост проблемът с насилието в училище. Неговото решение не е в ръцете на самите деца или само на отделни учители или само на специалистите в областта. За да имаме успех е нужно да действаме заедно и координирано – родители, учители (и ръководство) и деца. Вашата роля, уважаеми родители, е от изключително значение – като модели на поведение за децата си, като хората, които най-добре ги познават, като хората, които най-много държат на тях и на тяхното добруване, като хората, които могат първи да усетят, че се случва нещо нередно, като хората, които могат и да потърсят и да дадат навременна и подходяща помощ.
Тази брошура беше разработена с цел да Ви бъде предоставена полезна информация за това какво е тормоз, какви са последствията от него, и най-вече по какъв начин Вие можете да се намесите и да окажете помощ на собственото си дете, а и на всички останали, засегнати от тормоза. Надяваме се на Вашето ангажирано отношение и готовност за действие, за да успеем да направим училището едно по-сигурно и приятно място за всички деца, в което израстването е въпрос на откриване на таланти и развиване на умения, а не на елементарно оцеляване.

1. Какво е агресивно поведение?
Традиционно свързваме агресивното поведение с физическа саморазправа (бой, удряне, ритане, щипане, скубане и т.н.) между двама души или чупенето на вещи и предмети. Също така приемаме, че агресивното поведение е личен избор на агресора, че той би могъл да се държи и по друг начин, но съвсем съзнателно решава да бъде "лош". И в двата случая съществуващата представа е много непълна и ограничена, особено когато става дума за деца.
Едно по-общо и по-точно определение би могло да бъде: агресивно поведение е всяко поведение, чрез което се наранява друго живо същество, друг човек или себе си, или което е насочено към повреждане или унищожаване на вещи и предмети.
Важно е ясно да си дадем сметка, че стъпването върху и мачкането на растения и цветя, причиняването на болка или дразненето на животни, обиждането, псуването и заплашването, настройването на един човек (или повече) срещу друг, честите и уж случайни самонаранявания (порязвания, синини и т.н., но и самообвинения и приписване на себе си на несъществуваща вина), ритането на кошчета за боклук на улицата, драскането и рязането на седалки в градския транспорт и т.н. са също толкова истински форми на агресия, както и ударите с юмруци и сбиванията.
Не всяко агресивно поведение е вредно и неприемливо. Така наречената "спортна злоба" или хъса да спечелиш някакво състезание като победиш противниците си е вид агресия, която е приемлива. В детска възраст опълчването на авторитета на възрастните (родители, учители) е закономерна част от процеса на порастване и изграждане на собствената личност. Това също е вид агресивно поведение, което в умерени граници всъщност е полезно, а не вредно. Чупенето или разглобяването на някаква вещ с цел да се види как работи или какво има вътре може да бъде изследователско поведение на едно интелигентно и любознателно дете. Агресивното поведение се превръща в проблем тогава, когато резултатите от него водят до истинско навреждане на другите, причиняване на болка и страдание, повреждане на ценни вещи.
Агресивното поведение много често не се дължи на осъзнат личен избор. То може да бъде следствие от различни причини като:
 Биологични причини. Приема се, че при някои хора генетично е заложено да са по-агресивни от други така, както унаследяваме различен цвят на очите или косата. Към биологичните причини спада и добре познатата разлика мъже-жени, дължаща се до известна степен и на по-високите равнища на тестостерон при мъжете;
 Неспособност за овладяване на собствените агресивни импулси. Всеки човек в определени моменти има желание да действа агресивно. При децата това е още по-ясно видимо, тъй като те са във възраст, в която се учат да се владеят и като цяло имат по-слаб контрол върху импулсите и поведението си. Много често ключът към рязко намаляване на активното агресивно поведение, независимо от какво е причинено, се крие именно тук – в овладяване на умението да се контролират собствените агресивни импулси;
 Реакция на негативни или травмиращи събития в живота. Това е една от най-често срещаните причини и от най-трудните за преодоляване. Когато на едно дете му се случи или стане свидетел на ситуация, която е крайно негативна и която то е безпомощно да промени или разреши, изключитлено вероятно е неговата реакция да бъде агресивно поведение. Класически пример за такава ситуация е дете да стане обект на насилие или свидетел на извършено насилие върху негов близък;
 Неспособност за справяне с изискванията на другите. Децата се стремят да отговарят на очакванията и изискванията на значимите за тях хора. Понякога обаче тези очаквания и изисквания не са съобразени с детските възможности, интереси и по¬треб¬нос¬ти и вместо да са стимул за развитие, се превръщат в нещо тежко, досадно, повод за недоволство, подигравки и обвинения. Логично е детето да се опита да се защити и да реагира по някакъв начин и доста често това е един или друг вид агресивно поведение;
 Заучен модел на поведение. Децата постоянно се учат от обкръжението си – възрастни, кино-, поп-фолк-, шоу- и дори политически звезди, връстници, игри, разказвани истории, книги и списания, филми, телевизия, Интернет и т.н. Когато някакви модели на поведение им бъдат показвани често и при това са представени като нещо, което е редно и което е ефективно, съвсем естествено е те също да ги пробват и да ги запазят като стабилен елемент в поведението си.
Във всички тези случаи можем да се сблъскаме с поведение, което е агресивно, но детето дори няма да знае защо всъщност се държи така. Ако бъде попитано то или ще се чуди какво да отговори или просто ще си измисли някакъв отговор.

Осъзнатото и целенасочено агресивно поведение, от своя страна, най-често се развива след повече време и многобройни агресивни прояви. В някакъв момент се получава натрупване и детето по един естествен начин достига до убедителния за него извод на базата на личния си опит, че агресията е успешен начин да кара другите да вършат това, което то иска. От гледна точна на грамадния брой различни поведения и отношения, които хората развиват помежду си, такива деца се превръщат в нещо като "поведенчески инвалиди", неспособни да надскочат единствения разбираем за тях модел на налагане-подчиняване, който се опитват да прилагат във всички сфери от живота. Ако не им се окаже навременна и адекватна помощ, най-вероятно е и като възрастни те да запазят тези свои ограничения и неспособност за пълноценни и разнообразни контакти с другите хора. За съжаление в сила е и друга закономерност – децата, които са агресивни от ранна възраст и не получат необходимите им грижа и помощ, в зряла възраст е вероятно да се превърнат в "клиенти" на съдебната система.

Агресивното поведение може да бъде ограничено и овладяно. Методи за справяне като наказанието обаче са доста остарели и неефективни – много често то води до обратния ефект на засилване на агресията. Ако се чувствате несигурни как да се справите първата ви стъпка би трябвало да бъде да се обърнете към специалист и като начало най-добре към такъв, който работи в училището на вашето дете – училищният психолог или педагогически съветник.

2. Какво е тормоз?
Тормозът е конкретен вид агресивно поведение. Той винаги е насочен към живо същество – не могат да бъдат тормозени вещи или предмети. При тормоза отпада и случайността – той е целенасочен и съзнателно прилаган. Тормозещият е наясно, че причинява физическа или душевна болка, че кара жертвата си да се чувства зле и именно това е целта му. Тормозещите освен това рядко имат чувството, че вършат нещо нередно. Обикновено те си мислят, че жертвата им си го заслужава или ги предизвиква да се държат така с нея.

Съществуват няколко вида тормоз:
 физически. Това са добре познатите биене, ритане, блъскане, скубане и т.н – всички форми на видимо насилие. Тук се включват също чупенето и повреждането на лични вещи.
 вербален. Тази форма неправилно приемаме за по-лека и обикновено не гледаме на нея на сериозно. Тя включва обиди, подигравки, сексуални намеци и подмятания, даване на прякори, заплашване, "майтапене" (което е забавно само за мъчителя), т.е. това са начините да нараним някого, като го караме да се чувства зле от това, което му говорим.
 индиректен. Повечето хора дори не си дават сметка, че съществува такава форма, а тя е не по-малко нараняваща от другите. Тя включва настройване на другите срещу жертвата, говорене зад гърба й и разпространяване на слухове, разваляне на отношенията й с близките й хора, поставяне на някого в социална изолация (не го канят да играе с другите, на купони и забави, на ходене на кино или разходки и т.н.).

Поведение на тормоз е поведение, което… :
 … е злонамерено. Тормозът не е случаен. Тормозещият има ясната и осъзната цел да навреди на жертвата си, да й причини болка, да я унижи, да я накара да страда физически или душевно.
 … се извършва от позиция на силата. Тормозещият винаги разполага с предимство – или е физически по-силен, или е с група приятели, които му помагат или жертвата е неагресивна и неспособна да се защити. При формата на вербалния тормоз, когато се използват обиди, подигравки, злобни забележки и подмятания слабостта на жертвата може да се състои дори в това, че тя е неспособна да измисля подходящи отговори със скоростта, с която се сипят грубите думи на тормозещия.
 … се повтаря многократно. Изолираният агресивен акт още не е тормоз. Когато обаче агресията се повтаря отново и отново върху един и същи човек (или едни и същи хора), тогава тя се превръща в тормоз. Изключително негативните последствия от тормоза най-често се дължат именно на това натрупване във времето на унижение, болка и безпомощност месец подир месец, а понякога и година след година.

Агресивно поведение, което обаче не е тормоз, може да бъде… :
 … незлонамерено агресивно поведение. Става дума за случаи на причиняване на вреда или болка, когато обаче агресорът не е имал такава цел. Например удар с топка, по невнимание запратена или отскочила към страничен наблюдател, не може да се приеме за тормоз.
 … агресивно поведение между равни по сила. В училище, до 5-и, 6-и и дори 7-и клас не е трудно да се открият момчета, които сякаш не могат да живеят без да се сбият поне веднъж дневно или момичета, които постоянно гледат да се заяждат помежду си. Когато обаче момчетата са приблизително равни по сила, а пък момичетата по "устатост", тази ситуация не е тормоз, напротив, в такива случаи може дори да се окаже, че и двете страни намират удовлетворение от начина си на общуване.
 …. еднократно или рядко случващо се агресивно поведение. Сбиване, подиграване и т.н. дори и срещу очевидно безпомощна жертва, което обаче се случва 3-4 пъти годишно също не може да бъде прието за тормоз.

3. Тенденции и разлики при момчета и момичета, възрастови особености, групов и индивидуален тормоз, статистика
Както със сигурност предполагате, момчетата и момичетата се различават по това какви форми на тормоз предпочитат да налагат, но също и какви форми на тормоз по-често им се налага да търпят. Освен това съществуват и възрастови различия, така че типичните форми на тормоз при петокласниците обикновено не са същите като тези при осмокласниците например. За съжаление общото количество на тормоза не намалява, има вероятност само да се промени акцента от една форма към друга.

Разлики и прилики между момчета и момичета
Когато са в ролята на жертви:
 Момчетата са в по-голяма степен обект на физически тормоз
 Момичетата са в по-голяма степен обект на индиректен тормоз
 Момичетата в по-голяма степен получават помощ и подкрепа от околните
 Няма разлика по отношение на вербалния тормоз – момчетата и момичетата в приблизително еднаква степен са обиждани, получават неприятни прякори, подиграват им се, заплашват ги и т.н.
 Приблизително еднакъв брой момчета и момичета са обект на тормоз от връстниците си

Когато са в ролята на мъчители:
 Момчетата много по-често прибягват до физическа агресия
 При момчетата са значимо по-високи нивата и на вербалната агресия
 Индиректната агресия, която традиционно се приема за "по-женска", всъщност е приблизително еднакво често използвана и от момичетата и от момчетата
 Момчетата са почти два пъти по-често в ролята на мъчители от момичетата

Възрастови особености
По отношение на жертвите
Общата тенденция е с повишаване на възрастта да се отчитат по-ниски равнища на преживяван тормоз. Въпреки че това на пръв поглед изглежда много оптимистично нещата всъщност съвсем не са толкова положителни. Под по-малко тормоз се има предвид, че по-малко деца са жертви на злонамерени и редовни агресивни действия от страна на други деца. Това обаче не винаги е вярно. Обикновено децата, които навлизат или вече са навлезли в юношеството и пубертета държат да ги приемат като зрели и справящи се. По тази причина те често не искат да признаят, дори пред себе си, че другите се държат зле с тях. А както при тях, така и при другите, при които тормозът се запазва и трае години наред, ситуацията продължава да се утежнява. Те не само, че свикват с ролята на жертва и дори нямат представа как да излязат от нея, но често стават обект на тормоз от различни хора или групи от мъчители, които усъвършенстват върху тях уменията си да мъчат, да дразнят, да издевателстват и т.н.

По отношение на мъчителите
И при момчетата и при момичетата водеща е вербалната агресия и тази тенденция не само се запазва, но и се засилва с времето. Физическата агресия и при двата пола бележи лек спад след 8-9-и клас. При момичетата в 4-5-6 клас няма разлика между физическа и индиректна агресия, но в последствие при тях ясно се откроява нарастващо предпочитание към индиректната агресия. Момчетата-мъчители още от малките класове проявяват интерес към и прилагат и трите форми на агресия.

Индивидуален и групов тормоз
Тенденцията, която неизменно се отчита в различните изследвания както в чужбина, така и у нас, е, че в по-малките класове мъчителите действат по-скоро самостоятелно. Колкото по-големи стават обаче, толкова повече се засилват проявите на груповия тормоз. Често той е в основата и на създаването на улични и квартални банди.

Повишаване на агресията спрямо другия пол
До началото на пубертета децата предпочитат да играят, да стават близки и като цяло да си взаимодействат повече с представители на собствения си пол. Пубертетът обаче се свързва както със засилен интерес към другия пол, така и с повишена конфликтност между тях, като момичетата по-често от момчетата се чувстват обект на агресия или тормоз.

Парадоксален факт: С увеличаване на възрастта намалява броя на децата, които се чувстват жертви на тормоз, но от друга страна общото равнище на агресията се увеличава! Няколко са възможните обяснения на този парадокс, като освен посоченото по-горе, още две се цитират най-често: 1) парадоксът се дължи на груповия тормоз, при който няколко деца издевателстват над една жертва, което от своя страна утежнява последствията за нея; 2) по-големите упражняват тормоз над по-малките (няколко от по-големите тормозят много от по-малките). Независимо от възможните обяснения този парадокс показва, че ако не се вземат навременни мерки с времето проблемът не се решава, а се задълбочава и придобива допълнителни нови измерения.

Фигура 1. Процент на момичетата и момчетата, които споделят с родителите си, че са виждали как тормозят други деца (изследване на УНИЦЕФ-България, юни 2007)
Ясно се вижда как споделянето с родителите намалява при по-големите ученици.

Данни от статистиката
Изследване за равнището на тормоза, проведено от УНИЦЕФ-България през юни месец 2007 г. в 6 столични училища показа следните резултати за броя на жертвите и мъчителите:
 25% от децата се възприемат като обект на агресивни действия от страна на техни съученици един път седмично или по-често. Там, където проектът се прилага според изискванията, за две години този процент пада до 16%.
 12% от децата заявяват, че тормозят под някаква форма свои съученици няколко пъти месечно или по-често. Там, където проектът се прилага според изискванията, за две години този процент пада до 7%.
По преценка на децата (от пряк въпрос) във всеки клас има средно по:
 2 души, които редовно са жертва на тормоз. След като започна работата по проекта, на пръв поглед парадоксално, тази бройка се увеличи на 4. Това не е заради реално увеличаване на броя на жертвите, а заради повишената чувствителност на децата и по-успешното разпознаване от тях на това какво е тормоз и агресия. Две години по-късно средния брой жертви на клас по преценка на децата е 1,5.
 3 души, които редовно проявяват някаква форма на агресия. Две години по-късно и тук има промяна, като средният брой е 2 души.

4. Какви са последствията от тормоза и защо той трябва да бъде обект на специална работа?
Автоматично сме готови да приемем, че неблагоприятни последствия от тормоза има основно за жертвите (е, и за мъчителите, ако ги хванат и ги накажат). Положението обаче е много по-сериозно. Последствията от тормоза засягат всички участници в ситуацията на тормоз: и жертвата, и мъчителя, и помагащите или окуражаващите мъчителя, и пасивните странични наблюдатели. Никой не е пощаден.
Последствия за жертвите на тормоз:
 чувстват се нещастни и потиснати през повечето време
 имат ниски самооценка и самочувствие, тоест има голям риск да се подценяват и да са склонни да приемат, че са незначителни и "по-ниска категория" хора
 чувстват се отхвърлени, изолират се от другите деца, трудно създават приятелства и общуването им с връстниците като цяло е много затруднено
 понякога се стига до соматични оплаквания, тоест до това, което бихме нарекли "да се поболееш" заради нещо. Така например дете, което трябва да отиде на училище и знае, че има голяма вероятност там да се сблъска с мъчителите си, може внезапно да го заболи корем или глава, да има чувството, че е болно, да вдигне температура и т.н.
 в някои случаи жертвите бягат от училище или направо отказват да ходят там
 понякога жертвите се озлобяват от преживения тормоз и се превръщат в това, което се нарича жертва-агресор, тоест те търпят агресията на по-силните от тях и после "си го изкарват" на по-слабите от тях
 при преживяване на тежък тормоз някои деца стигат до опити за самоубийство. Част от тях са успешни.

Дотук бяха изброени само краткосрочни последствия. Не по-малко важни са дългосрочните, тъй като преживеният в детството и юношеството тормоз може да доведе до сериозни последици и в зряла възраст. Основни дългосрочни последствия са:
 повишен риск от емоционални разстройства като депресия и тревожност
 влошена способност изобщо да се общува с хора, включително и в сферата на интимното общуване. Жертвите на тормоз много трудно създават отношения на близост и на доверие. Това може да е проблем не само в личния, но и в професионалния живот
 риск от предаване през поколенията (най-вече чрез предаване на собствената неувереност и неспособност за справяне със ситуация на агресия и тормоз) – хората, които са били обект на тормоз в училище е по-вероятно да имат деца, които на свой ред да бъдат жертви

Независимо дали разглеждаме тормоза в краткосрочен или дългосрочен план трябва да сме наясно, че тормозът оставя у жертвите трайни следи, които при неблагоприятни условия лесно могат да се превърнат в сериозни душевни, емоционални и психически травми.

Последствия за мъчителите:
 нарушават правилата на поведение не само в училище, но обикновено и вкъщи, на улицата, на всякакви обществени места
 голяма е вероятността да имат проблеми с полицията не само в юношеска възраст, но и като възрастни, тъй като агресивното поведение често се запазва като стабилна тенденция в поведението
 имат трудности при създаването на нормални, пълноценни взаимоотношения с връстниците си
 голяма част от тях приемат света като грубо, безкомпромисно място, където не е важно да бъдеш приет, да получаваш и да даваш доверие, близост, разбиране и подкрепа. Те остават ограничени в модела на налагане-подчиняване и отношението им към другите се основава на недоверие и очакване за враждебност или провокация. Това се отнася както до връстниците им, така и до родителите и възрастните, а по-късно и в професионалните отношения, интимните отношения, семейството, което те сами създадат
 за тях е по-вероятно да употребяват алкохол, да мамят по време на изпити, дори да носят оръжие в училище
 при тях е повишен рискът да не завършат училище и да не си намерят подходяща работа
 формират изкривена представа за значимостта на собствената си личност
 като възрастни за тях са характерни по-високи равнища на депресия
 има висок риск от предаване през поколенията – собствените им деца често проявяват високо равнище на агресия
 пренебрегват правата на другите и лесно настройват хората срещу себе си
Парадоксално се оказва, че част от последиците от тормоза (и особено дългосрочните) са еднакви при мъчителите и жертвите. Такива са например податливостта към депресия, трудността да се формират пълноценни отношения с другите, вероятността за предаване през поколенията и т.н. Повече от очевидно е, че трябва да се опитаме да окажем навременна помощ на всички, засегнати от тормоза и да се постараем да изведем децата си от този омагьосан кръг на повтарящо се насилие и страдание.
Последствия за пасивните наблюдатели и помагачите на мъчителите:
 при тях с различна сила могат да се проявят неблагоприятните последствия от тормоза, но не само отнасящите се до жертвите или мъчителите, а и двете едновременно
 изпитват неяснота по отношение на собственото място в отношенията с другите
 свикват с тормоза и гледат на него като на естествен и нормален вид отношения, който приемат за реден и уместен и за който смятат, че нито имат силата, нито желанието да променят

Изводът е един и е съвсем ясен: жертви, мъчители, помагачи и наблюдатели – всички са потърпевши от ситуацията на тормоз.

Освен всички участници и свидетели на тормоза, потърпевши са и по-широк кръг хора. Вие самите, уважаеми родители, също можете да се окажете в силно неблагоприятна позиция. Достатъчно е само да погледнете вестниците, в които почти ежедневно се описват ситуации, при които пораснали деца (а понякога дори и още тийнейджъри) посягат на родителите си. Много често те просто продължават да правят и „усъвършенстват” това, което са свикнали да правят в училище и което са били оставени да вършат безпрепятствено от учителите и родителите си. Други потърпевши биха могли да бъдат съвсем случайни и нямащи нищо общо хора като техните бъдещи семейства, съпругата/съпругът и децата или тези, които се окажат жертви на престъпните действия на един пораснал агресор, на когото не е било обърнато внимание на време още в училище.
Негативният ефект от уж безобидния тормоз в училище може да бъде толкова голям, че единственото смислено решение е да се вземат навременни, точни и активни мерки за ограничаването му.

5. Как да разпознаете, че вашето дете преживява тормоз?
Съществуват някои външни признаци, които могат в някаква степен да показват "предразположено" ли е едно дете да се превърне в потенциална жертва.
Често повтарящи се особености при децата-жертви:
 тихи, плашливи, неспокойни, несигурни
 чувствителни, лесно раними
 реагират на трудности и лошо отношение с плач и затваряне в себе си
 имат ниско самочувствие
 имат малко приятели
 често стоят изолирани от другите, от груповите игри
 постоянно имат нужда от родителска закрила и са свръхобгрижвани
 не са агресивни, освен в редки случаи
 физически изглеждат слаби и крехки или непохватни, а при по-пълните – и бавни, тромави
Това, че за някое дете са в сила част от тези признаци не означава, че то задължително ще стане жертва на тормоз, а че при него рискът това да се случи е по-голям.
Признаци, които показват, че детето може да е жертва на насилие в училище
Много често децата жертви на тормоз не искат да споделят какво им се случва. От една страна това може да се дължи на притеснение и срам, както и на нежелание да се показват безпомощни и неспособни сами да се справят. От друга страна стои страхът от отмъщението на мъчителя, а мъчителите обикновено са много изобретателни в това да насаждат ужас в жертвите си от последствията, в случай, че решат да се оплачат. На трето място стои неписаният детски кодекс, че хората, които "обаждат" другите или ги "портят" (според по-новия ученически жаргон ги "изказват" на учителката) са "предатели" и никой не иска да има нищо общо с тях и ако някоя жертва го направи се оказва в още по-голяма изолация. На четвърто място съществува една тенденция, която никак не представя в добра светлина възрастните, а именно – личният опит на децата им е показал, че споделянето с възрастни, независимо дали учители, родители или други, доста рядко води до прекратяване на тормоза (вж. данните на фигура 3).
Казано накратко – децата имат твърде много причини да не споделят с родителите си или други възрастни, че преживяват тормоз. Ето няколко признака, които показват, че с детето вероятно се случва нещо и е възможно то да е обект на тормоз:
 често е уморено, раздразнено, плаче, има нарушен сън, липсва му апетит
 нощни кошмари и напикаване
 промяна на обичайния маршрут до училище и обратно
 става грубо, отговаря на забележки
 закъснява за училище и на прибиране от училище
 има следи от одрано, синини, скъсани дрехи
 избягва да ходи в определени часове (като например физическо)
 боли го глава, корем
 забравя, разсеяно е, отпаднало
 учебниците и тетрадките му бързо се износват или ги "губи"
 страхува се от внезапни шумове, тъмно, физически контакт
 нервно е, гризе си ноктите, има тикове, започва да заеква
 разваля си оценките в училище
 не му стигат парите
Ако детето ви показва някои от тези признаци това не означава непременно, че е жертва на тормоз, но наличието им със сигурност означава, че е необходимо да поговорите с него.

С кого са споделили децата, които са били тормозени (изследвания на УНИЦЕФ-България, юни 2007, 2008, 2009)
Резултатите са свързани с два от най-големите успехи в работата ни по проект "Училище без насилие". Първият е, че като цяло децата много повече споделят за преживян тормоз в училище и намалява процентът на тези, които избират да си мълчат и да понасят безропотно насилието върху себе си. Вторият голям успех е, че драстично се е повишило доверието във възрастните, били те учители или родители. Уважаеми родители, с работата си по проекта успяваме да убедим децата, че има смисъл да споделят с нас, възрастните. Изключително важно е в този момент, когато ни потърсят, да им отговорим и да оправдаем доверието им. Вашето участие, съпричастност и разбиране са от решаващо значение в тази ситуация. Бъдете до децата си, подкрепете ги и потърсете съдействието на училището. На следващите страници е описано и точно как би трябвало да стане това.

6. Как да помогнете на вашето дете ако е жертва на тормоз?
Много смелост е нужна на едно дете да сподели, че го тормозят. Щом е направило тази стъпка, то със сигурност се нуждае от помощта ви.

Първата реакция на родителите често е да се поддадат на гнева и да се втурнат при директора да искат обяснения и сурово наказание за виновниците. Това обаче не е правилният път за решаване на проблема.
Ако разберете, че детето ви е обект на тормоз, постарайте се да следвате следните три стъпки: 1. Говорете с детето; 2. Потърсете съдействие от училището; 3. Помогнете на детето си да даде отпор на тормоза.

Стъпка 1: Говорете с детето.
 Подробно говорете върху всеки аспект на проблема. За децата е трудно да признаят пред майка си или баща си, че са тормозени и е нужно време да ви разкажат подробностите. През цялото време на разговорите ви показвайте на детето си, че темата е важна и го слушате внимателно.
 Вярвайте му. Децата рядко лъжат, когато става дума за преживения от тях тормоз.
 Показвайте му, че го обичате и ви е грижа за това, което се случва с него. Децата често си мислят, че родителите им ще бъдат разочаровани от тях, ядосани и ще бъдат по-малко обичани заради случилото се.
 Не го критикувайте. На вашето дете му е достатъчно тежко от случилото се и ако човекът, от който е потърсил помощ започне да го критикува, това ще утежни още повече ситуацията.
 Изслушайте го. Не бързайте да коментирате и да давате собственото си мнение и оценки. Кажете му, че изцяло го подкрепяте, че сте зад него, че се радвате и се гордеете, че ви е споделило и че е много смело от негова страна да говорите на тази тема.
 Внимателно чуйте какво ви казва детето за тормоза. Питайте го кой и как го е тормозил, къде и кога се е случило това, колко често се е повтаряла ситуацията. Научете колкото се може повече за начина, по който е бил извършен тормоза, може ли вашето дете да посочи и други деца, които са станали жертва на такова насилническо поведение?
 Не обвинявайте детето си за това, което му се е случило. Не му казвайте: "Ти какво правеше там", "Защо предизвика другото дете" или "Сам си си виновен". Много е важно жертвите на насилие да не живеят с убеждението, че те са предизвикали случилото се и че вината е тяхна.
 Не игнорирайте и не омаловажавайте проблема. В случаите на тормоз крайно неподходящи са изказвания от рода на "Това са детинщини", "Малко сте се скарали утре пак ще сте приятели", "Измисляш си", "В това няма нищо страшно, не му обръщай внимание", "На всеки му се е случвало, ще си мине от само себе си" и подобни.
 Когато детето ви потърси за помощ може и да не знаете как да реагирате, какво да кажете и какво да направите. В такъв случай отделете време да помислите и да поразсъждавате над ситуацията, но не минавайте само с "В училище всички се бият, нормално е и на теб да ти се случи".
 Не го подтиквайте да отговаря на насилието с насилие (например с изрази като "И ти го удари" или "Върни си му го"). Ако вашето дете удари друго това едва ли ще реши проблема, по-вероятно е да си има неприятности или с учители и директор или ситуацията на насилие да се засили и влоши.
 Покажете съпричастност към детето си. Кажете му, че тормозът е лошо нещо, че то не е виновно за него и че сте много доволни, че е имало смелостта да потърси помощта ви. Питайте го според него как би могла успешно да се реши тази ситуация. Кажете му, че ще обмислите какво да правите и след това споделете с него какво възнамерявате да предприемете.

Стъпка 2: Потърсете съдействие от училището
В никакъв случай не отивайте да се саморазправяте с децата, които са тормозили вашето дете! Също така не бързайте веднага да търсите контакт с родителите им. Тази реакция често е сред първите, но тя по-скоро утежнява положението, вместо да реши проблема. Отговорност на училището е да се проведат нужните разговори с децата, които са извършили насилие, и с родителите им.
Няма смисъл да се втурвате в училище и да изисквате възмездие и незабавно да бъде сложен край на тормоза. Така няма да помогнете на никого.
Някои родители предпочитат да не казват в училище, че детето им е било тормозено, но тормозът не може ефективно да бъде спрян без знанието и участието на учителите.
 Първата стъпка за успешно решаване на проблема е да говорите с класния ръководител и спокойно, ясно и разбираемо да обясните какво ви притеснява. Уговорете си среща, която да се проведе в училището.
 По време на разговора се старайте да контролирате емоциите си и да говорите по същество. Дайте изчерпателна информация за тормоза върху вашето дете – кой, кога, къде и как го е тормозил.
 Мислете за доброто не само на вашето дете, но и на другите ученици. Бъдете готови да си сътрудничите с училището за успешното решаване на проблема.
 На срещата си записвайте всичко, за което сте разговаряли и най-вече нещата, които не са ви станали напълно ясни и които ще имат нужда от доизясняване и дообмисляне.
 Кажете на класния ръководител какви са мерките, които очаквате, че трябва да се предприемат, за да се осигури сигурността на вашето дете в училище. Ако тормозът продължи, поискайте да се организира среща с родителите на детето, което извършва насилието, но непременно в присъствието на класния или класните ръководители.
 Потърсете съдействие от училищния психолог. Поискайте и той да присъства ако решите да организирате среща с родителите на другото дете. Отделно обсъдете с него мерките и действията, които смятате да предприемете, особено ако не сте съвсем сигурни какво трябва да се прави и какво – не.
 Много деца, които тормозят другите, престават в момента, в който родителите им научат за тяхното поведение и постъпки.
 Ако тормозът се случва по пътя към или от училище, погрижете се детето да отива дотам и да се прибира в компанията на по-големи, добронамерени ученици или вие го водете, докато не се приложат договорените мерки.
 Проследете дали тормозът е спрял. Редовно разговаряйте с детето си и с класния ръководител. Ако тормозът продължи, отново поискайте среща.

Стъпка 3: Помогнете на детето си да даде отпор на тормоза
 Покажете на детето си, че му вярвате и го разбирате! Това е от изключителна важност, за да бъдат успешни съвместните ви усилия за спиране на тормоза. Каквото и да му кажете и да го посъветвате, думите ви ще тежат два пъти повече ако детето ви чувства, че му имате доверие и че си давате сметка какво преживява.
 Дайте му съвет как да се предпази от нападки. Например да не се хваща на груби подмятания, а да си казва "Това е техен проблем, не мой. Аз съм си супер.", което е много добре за запазване на по-висока самооценка.
 Изработете заедно някаква стратегия за сигурност. Научете го как да търси помощ от възрастните, когато се чувства застрашено от насилие. Разговаряйте за това към кого да се обърне за помощ и заедно решете какво би трябвало да каже. Обяснете му, че да съобщи за тормоза не е нито клюкарене, нито издаване, нито предателство.
 Помогнете му да преодолее срамежливостта си, да бъде уверено, да отстоява себе си. Понякога е достатъчно едно дете да не покаже страх от нападателя си, за да го откаже от по-нататъшни действия.
 Окуражавайте детето си. Не го карайте да си мисли, че е малко и слабо, а напротив – че то е напълно способно да се противопостави и да се справи с тормоза.
 Давайте му поводи да се чувства ценно и важно, хвалете го, казвайте му неща като "и аз бих искал да съм толкова добър в...", "много добре се справяш с...", "намерил си наистина много умно решение на...".
 Помогнете на детето си да се запознае с други деца и да създаде нови приятелства извън училище. Различната среда и пълноценните отношения с други негови връстници ще му помогнат да се чувства по-силно и по-сигурно в себе си, ще му покажат, че може да общува с други деца без да става жертва на агресията им.
 Окуражавайте детето си да установява контакти с добронамерени деца в класа. Класният ръководител може да ви насочи с кои ученици вероятно би могло да се сприятели вашето дете, да прекарват заедно време или да се справят с поставени им задачи. Помогнете на детето си да укрепи започналото в училище приятелство, поканете приятелите му на гости у вас. Дори и само един добър приятел може да бъде достатъчен да се подобри ситуацията, да се върне увереността и самочувствието на детето ви.
 Помагайте на детето си да развие талантите си и творческите си заложби. Предложете му да посещава избираеми часове, курсове и спортове, които му харесват и му носят удовлетворение. Това ще му даде нови гледни точки, нова среда и нови познанства, ще го накара да бъде по-уверено в себе си и способностите си.
 При обиди на етническа принадлежност или цвят на кожата жертвата не трябва да се впуска в разправии или да се опитва да променя мисленето на насилника – това си е жива загуба на време и може да доведе до физическо насилие. Достатъчно е да погледне агресора си в очите и да му каже "Не ми харесва да ми говориш така" и да не се занимава повече с него.

Накрая, важно е да си отговорите сами на себе си на тези въпроси: Дали тормозят детето ми, защото е слаб ученик или му липсват умения за общуване с другите? Дразни ли с поведението си другите хора? Ако детето ви е прекалено живо и буйно, нахално или гръмогласно, на насилника може просто да му е "писнало". Това, разбира се, не е оправдание за насилието, но може да даде обяснение защо детето ви е тормозено. Потърсете помощ от психолог, който да помогне на детето ви да си даде сметка за важните неписани правила на поведение в групата на неговите връстници.
Домът е там, където е сърцето. Покажете на вашето дете, че има сигурен и изпълнен с любов дом, който му осигурява физическа и емоционална защита.

Родителите НЕ би трябвало:
 да се ядосват и да се дразнят
 да убеждават детето, че това, което му се е случило не е важно
 да обвиняват детето си или училището
 да отстъпват преди да разберат какво точно се е случило
 да търсят еднозначно решение

7. Какво кара едни деца да упражняват тормоз върху други?
Децата, които тормозят други деца, често изобщо не осъзнават, че вършат нещо нередно, чак докато специално не им се обърне внимание, че поведението им е неприемливо. За тях е съвсем далечна и непозната мисълта да се поставят на мястото на другото дете и да се запитат какво ли изживява то в момента на тормоза. Приема се, че те имат нужда да се чувстват силни, да владеят положението, да контролират другите.
Също така се приема, че при някои от тях поведенческият репертоар е силно ограничен и в доста ситуации те просто не знаят какво друго да направят освен да се присмеят, да се подиграят, да обидят, да причинят болка. Едно дете може да бъде агресивно заради това, че не знае друг начин да изрази не само гняв, нехаресване, неодобрение и т.н., но и интереса си, радостта си, харесване или други емоции.
Мъчителите обикновено не изпитват угризения или вина. Много често тяхното обяснение за поведението им е, че жертвата ги е предизвикала по някакъв начин (обикновено напълно несериозен и неиздържан от гледната точка на възрастните), а те са били принудени да отговорят с удар, заплаха или обида. Затова директни заповедни изрази типа на "Засрами се!" остават неразбрани от тях. Това, което те възприемат от подобна ситуация е, че им се карат заради жертвата и това може още повече да ги настрои срещу нея. Подходът на директното "вразумяване" обикновено изобщо не е ефективен, а нерядко има дори обратно действие – влошава ситуацията и вместо да спира тормоза, поражда желание за отмъщение или кара мъчителя да измисля нови, по-трудно забележими начини за тормозене.
Децата, които редовно тормозят други деца, са агресивни не само към връстниците си. Често те приемат установения ред като предизвикателство и или се стараят по различни начини да нарушават правилата (в училище, на обществени места, но и вкъщи) или просто решават, че те не се отнасят до тях. Такъв тип поведение може да върви в комбинация с нахално, нагло и арогантно отношение към възрастните като цяло, а в някои случаи и с агресивно поведение към тях, включително към учителите и родителите.
Някои от мъчителите много бързо се ориентират кое и доколко е прието и са изключително изобретателни в това да прикриват насилническото си поведение, да се правят, че нямат нищо общо, да се оплакват и да търсят защита и дори да изкарват себе си жертви.
Родителите често нямат представа за поведението на детето си в училище и не знаят, че то може да е агресивно към връстниците си.
Децата, които тормозят, често имат сходно поведение, външни особености или черти на характера. Такова дете често:
 е агресивно (също спрямо учители и родители)
 държи се нагло и нахално
 има за цел да се налага, да доминира, да контролира
 е враждебно спрямо околните
 е импулсивно
 не умее да съчувства и да съпреживява
 не умее да разбира добре нито собствените си, нито чуждите емоции
 харесва му да получава материални облаги
 има положително отношение към себе си
 е арогантно
 гръмогласно се хвали с победите си, но тежко преживява неуспехите и като цяло е лош губещ (не умее да приема поражение)
 е физически силно
Понякога децата тормозят, тъй като:
 не знаят, че това поведение е лошо
 имитират по-големи братя, сестри или други хора, на които се възхищават
 не знаят други начини за общуване с връстниците си
 приятелите им ги подтикват към насилие
 преминават през тежък период и го показват чрез насилие

Рискови фактори, които могат да повишат вероятността за агресивно поведение на детето:
Домашно обкръжение:
 хладно емоционално отношение от страна на родителите, без душевна топлота и без пълноценно отговаряне на потребностите на детето
 твърде отстъпчиви родители, които не поставят ясни граници и не държат на определени правила и ред
 родители, които не се интересуват достатъчно от детето си и го оставят без родителски контрол
 родители, които толерират агресивното поведение
 родители, които прилагат физически наказания

Особености на личността на детето:
 деца с много жив, буен характер
 импулсивни деца
 агресивни деца
 деца, които имат постоянно нужда да се чувстват силни и да държат нещата под контрол
 физически силни деца
 деца, у които не е развита способността за съпричастност, съчувствие, емпатия

Влияние на групата на връстниците:
 намалява задръжките в поведението
 намалява личната отговорност

Влияние на медиите:
Честото и продължително гледане на насилие (телевизия, кино, филми, компютърни игри и т.н.) засилва агресивното поведение, намалява чувствителността към последиците от насилието, създава погрешното впечатление, че нещата се решават и се постигат най-лесно чрез насилие, че това е поведение, което се одобрява и харесва от обществото, омаловажава позицията на жертвата, това, което тя преживява, нейното страдание, намалява съпричастността и съчувствието.

8. Как да помогнем на дете, което прилага тормоз?
Всеки родител си дава сметка колко тежък е този проблем. Децата и младежите, които тормозят другите, често започват живота си на възрастни с проблеми и неприятности, а някои дори и с присъди. Способността им да осъществяват нормални и пълноценни контакти с другите може трайно да е нарушена.
Вие можете много да помогнете на детето си. Във вашите възможности е коренно да промените ситуацията, да не допуснете детето ви да се превърне в жертва на собственото си агресивно поведение.

 Разговаряйте с детето си, с учителите му, с директора. Имайте предвид, че детето ви ще се опита да отрече, да смекчи или да подцени неприемливото си поведение.
 Помислете какви могат да бъдат ефективните ненасилствени мерки като следствие от неприемливото поведение, в зависимост от възрастта, степента на зрялост на детето и самите постъпки.
 Ясно дайте на детето да разбере, че е направило другото дете нещастно и му покажете, че няма да толерирате такова поведение. Не приемайте обяснения от типа на "всичко беше на шега".
 Накарайте детето да помисли за начин, по който да възстанови щетите и да намали вредата, които е нанесло на другите с поведението си.
Помогнете му да се научи да изразява свободно мислите и чувствата си. Това отнема време, но е изключително важно и необходимо.
Помогнете на детето да достигне до идеята и да вземе решение, че поведението му не трябва да се подновява. Задайте му ясни въпроси: Какво си направил? Какво те накара да го направиш? Можеш ли да реагираш по друг начин? Имаха ли твоите постъпки неприятни последици за други хора? Какви последици имаха за теб? След като вече сме наясно какви чувства са били свързани с твоето поведение, можеш ли да измислиш друг начин, по който да реагираш следващия път? Как би постъпил? Какво би ти донесло това?
Подтикнете детето си да помисли за това как да поправи нанесената щета и да разговаря с детето, на което е навредило, за своето предложение.
На този етап агресивното дете трябва искрено да пристъпи към поправянето на щетата, като приведе в действие решението си да се държи по друг начин и да изгради на друга основа отношенията си с детето, на което е навредило.
Възможно е жертвата да няма желание да приема плана за възстановяване на щетата на насилника си, нито да гради каквито и да било отношения с него. Детето, което е тормозило ще успее само ако му помогнете.
 Поощрете детето си "да върши добро".
 Помогнете на детето си да развие способността да разбира чуждата гледна точка и да съпреживява чуждите емоции (да развие емпатия).
 Подкрепяйте го и го хвалете, когато се държи отговорно и не проявява излишна агресия.
 Приятелството е несъвместимо с насилието. Ако вашето дете не умее да бъде приятел, помогнете му да открие различни начини да се сближи със своите връстници.
 Упражнявайте родителски контрол. Без надзор от страна на родителите детето се чувства несигурно, липсва му онзи изключително важен коректив, благодарение на който децата ни се учат да правят разлика между добро и лошо. Трябва да знаете какво прави детето ви, къде ходи, с кого дружи, кой е най-добрият му приятел, с кого не се разбира и т.н. Отделяйте време на детето си и въведете правила – ясни и разбираеми за него. Когато правилата са разбираеми, смислени и се спазват, те създават стабилност и сигурност в детската представа за света.
 Старайте се от време на време да гледате заедно телевизия, филми, театър. Обсъждайте кой какво е направил, защо, какво е изпитвал. Постарайте се да ограничите предаванията и филмите с насилие, които то гледа, както и компютърните игри с насилие, ако играе такива.
 Постарайте се детето ви да не преживява насилие в домашна обстановка.
 Поддържайте връзка с училището.
 Потърсете допълнително информация и помощ при училищния психолог, а ако е наложително – и при психолог или психиатър в специализирана клиника.

Усилието ви да намалите насилническото поведение на детето си е инвестиция в неговото бъдеще. Децата, които тормозят, често се отървават без последствия и дори могат да бъдат доста популярни и харесвани от съучениците си, докато са в по-малките класове. Но с годините ситуацията се променя и последствията за насилника стават все по-неблагоприятни.

9. Как да помогнем на дете, което помага/подкрепя мъчителя или е неутрален (страничен) наблюдател?
Ако не сте родител на дете, което тормози или е жертва, то вероятно сте родител на дете от третата група на хората, които също са включени в тормоза, макар и не като преки действащи лица.

Помагачът може да изпълнява една от трите роли:
 активно участващ в ситуацията на тормоза (например може да държи жертвата, докато мъчителят я удря)
 подкрепящ и "нахъсващ" мъчителя с думи
 пасивно подкрепящ мъчителя (не помага активно и не говори, но може да пази и да сигнализира ако види например, че идва учител или възрастен)

Страничният неутрален наблюдател вижда всичко, наясно е какво става, но нито се противопоставя, нито отива да потърси помощ.
Повечето деца "помагачи" и странични наблюдатели не реагират на насилието:
 от страх да не бъдат наранени или да се превърнат те в следващата жертва на мъчителя;
 от страх да не направят нещо, което още повече да утежни ситуацията;
 поради неяснотата, която са оставили възрастните, тъй като те недостатъчно често са реагирали на насилието;
 поради недостатъчно съчувствие и съпреживяване.

Особености на помагачите и страничните наблюдатели:
 изпитват гняв и безпомощност, но не знаят какво да предприемат;
 страхуват се от възможността да станат те следващата жертва;
 изпитват вина, но не реагират;
 притесняват се за позицията си в класа и в училището.

Как да помогнем на помагачите и страничните наблюдатели?
Има ясен и категоричен отговор – да се върши това, което диктува собствената съвест!
Пътят на изграждане на моралните ценности е дълъг и труден. Той започва в най-ранна възраст и продължава през цялото детство. Влиянието на родителите в този процес е изключително голямо, но най-често не по директен начин. Директните съвети, нравоучения, напътствия, казването на това кое как трябва да бъде имат много по-малък ефект от реакциите на самия родител, от поведението му в различни ситуации, които често не са напълно осъзнати. Това е, което наричаме "даване на личен пример" и за което обикновено не си даваме сметка колко силно действа – децата ни попиват това, което виждат и чуват от нас и повтарят и правилното и неправилното, и полезното и вредното. По тази причина нямаме основание да си мислим, че детето ни ще търси мирен път за решаване на проблем, ако ние самите при проблемна ситуация се караме, викаме или му показваме други агресивни и насилнически модели на поведение. Ако ние подкрепяме насилието, дори и само като го отминаваме мълчаливо, учим детето си да прави същото – да приема насилието за нещо редно.

Ако сте загрижени за ценностите, които развива у себе си вашето дете, следните няколко съвета биха могли да ви бъдат от полза:
 Помогнете на детето си да постигне морална независимост. Подкрепете го в това да бъде уверено в способността си за собствена преценка на добро и лошо, за правилно разпознаване на различни ситуации, за точно разграничаване кой каква отговорност носи. На тази основа може да се се развие едно негативно отношение към насилието и да се мисли за някакво активно действие срещу него, а не само пасивно наблюдаване.
 Обяснете на детето, че трябва нещо да предприеме, да прояви храброст и да се опълчи или поне да потърси помощ. Ако само си седи и нищо не прави насилникът ще си мисли, че всичко е наред, че няма опасност за него. Страничните наблюдатели също са потенциални жертви, но само ако насилникът си мисли, че ще му се размине безнаказано.
 Научете детето си на разликата между това да предадеш (да кажеш нещо, което ще навлече неприятности на друго дете) и да се довериш на възрастните (да кажеш нещо, така че да се помогне на друго дете да се справи с неприятностите). Дайте му някакви примери от всекидневието и му обяснете, че неговите постъпки винаги имат последствия – и когато говори за нещо, но и когато мълчи за нещо.
 Ако се чувства достатъчно сигурен, страничният наблюдател или помагачът може да каже на мъчителя да престане, стига да не се окаже в последствие в ролята на жертва.
 Научете детето да помага на жертвата – най-важното в случая е да обясните, че не жертвите предизвикват насилниците и че жертвите не са виновни. Връстниците на жертвата трябва да я съветват да потърси помощ от някой възрастен.
 Кажете на детето си да не окуражава и да не подкрепя мъчителя.

10. Как стилът на родителстване въздейства на децата?
Отдавна е известно, че първият и най-важен фактор за това как ще се държи едно дете е опитът, който придобива в семейството. При това силата на думите е много по-слаба от силата на действията. Казано иначе, това, което детето вижда, че родителите му правят, е много по-въздействащо за него от това, което му казват, че е правилно. Ако му казват, че не трябва да се ядосва и да вика за дребни неща, а в същото време те правят точно това, в крайна сметка детето ще се научи да се ядосва и да вика за дребни неща и да обяснява на другите, че не трябва да правят така. Ако не искаме детето ни да прави нещо, не трябва ние самите да го правим.

Общуването дете-родител има много измерения. Години изследвания показват, че този начин, заедно с грижите, които се полагат и отношенията, които се създават в семейството, могат да бъдат описани като цялостен стил на родителстване. Една от най-популярните системи описва 4 основни вида родителски стилове:
1) „Направи го или...” – така може да бъде наречен силно авторитарният родителски стил, който понякога наричат дори диктаторски. Родителите, които възпитават децата си с такъв стил очакват пълно и безпрекословно подчинение и рядко си позволяват да покажат положителни емоции и топло отношение. Налагат строги правила, а нарушаването им почти винаги води до наказания. При това обикновено дори не си дават труда да обяснят защо съществува определено правило или изискване към детето (познатото ни „Защото така” или „Защото така казах” ако детето си позволи да пита за причината). Служат си със заплахи и могат да предизвикват страх в децата си, но не и истинско уважение. Фокусират се върху лошото поведение, което често е прекалено строго наказвано и пропускат да забележат и похвалят доброто поведение. Рядко дават на децата повече от една възможност или избор, т.е. те почти няма как да научат от собствения си опит да взимат сами решения и да са наясно до какви последствия водят те. По същата причина често деца, отглеждани в такава среда, като пораснат достатъчно, започват да се противопоставят и да се бунтуват. Това е напълно естествено, те познават само 2 типа поведение – да се подчиниш или да не се подчиниш. Уменията да се обменят емоции и преживявания, да се търсят разнообразни решения на проблемите, да се разчита един на друг и да се търси и получава помощ при справянето с трудности обикновено остават непознати за тях или ги научават с променлив успех от други хора.
Децата, които растат в такава среда са потискани и имат малка възможност за лична изява, имат средно добро представяне в училище, но им липсва спонтанност, самочувствие и социални умения. Голяма част от агресорите и жертвите имат родители, чийто стил на родителстване е преобладаващо някой от подтиповете на авторитарния стил (като агресивния и пасивно-агресивния).
2) „Не значи не!” – някои родители успяват да бъдат строги, авторитетни, уверени, но без да са авторитарни. Техният стил се нарича „авторитетен” или „демократичен”. Те задават ясни правила и държат на дисциплината, без да налагат излишни наказания. Насърчават общуването и обсъждането на важни въпроси, успяват да възпитат отговорност у децата, да мислят за последствията и да имат положителна самооценка. Задават ясни, смислени очаквания и обясняват защо очакват определено поведение. Проследяват дали детето се е държало според правилата и очакванията им, но с обич и разбиране. Стараят се да забелязват доброто поведение и да го подкрепят, без да придават излишна тежест на лошото (което обаче не минава незабелязано). С порастването на детето, те го включват да взима участие при съставянето на правилата. Авторитетният родител дава избори, които обаче са съобразени със способностите на детето да взима решения. Така родителят направлява поведението на детето чрез учене от собствения и чуждия опит, а не чрез наказание. На детето се гледа като на личност и парньор, а не като на подчинен.
Децата, които са отглеждани от хора с демократичен родителски стил, са по-отговорни, развиват умения да се справят самостоятелно и успешно в различни житейски ситуации, лесно се включват в ситуации, които изискват сътрудничество и работа в екип.
3) „Прави каквото си искаш” – това е мотото на стила, известен като „либерален”. При него родителят не изисква отговорно поведение, избягва конфронтации с детето и общо взето всичко му позволява. Родителят не задава рамки, няма яснота за това кое е приемливо и кое – не; не товари децата си с очаквания за определен тип поведение. Дава на децата колко се може повече избори, дори и те да не могат да взимат правилни решения. Либералните родители се стремят да приемат с обич и топлота всяко нещо, което детето направи. Те не искат децата им да бъдат ограничавани от рамките на ежедневието и искат те да се чувстват свободни, но често и са неспособни да повлияят на неприемливо поведение или просто решават да не се намесват. Въпреки, че на пръв поглед пълната свобода може да изглежда като съвършена среда за отглеждане на дете, всъщност тя му отнема сигурността, посоката и коректива, които биха му дали няколко ясни и смислени правила, както и родителската гледна точка, която да задава стандарт за добро поведение.
Децата, които растат в такава среда често са по-креативни, но не умеят да поемат отговорност и заради това при тях могат да се проявят различни поведенчески проблеми.
4) „Не ме интересува какво правиш” – е дезангажираният тип родителстване. Няма връзка родител-дете, родителят не е част от живота на детето си. Понякога такъв ефект се получава и когато родителят отсъства за много дълги периоди от вкъщи, например ако работи в чужбина.
Децата, чиито родители са дезангажирани, се справят зле както в училище, така и в междуличностните отношения.

Това са „чистите” четири типа. Поведението на повечето родители е смесица от тях, като в различни ситуации акцентът се измества. Също така рядко има пълен баланс на четирите типа у един и същи родител, често се наблюдава доминирането на един от тях през по-голямата част от времето. Важно е да сте наясно какво искате детето ви да научи и да може – не само в училище, но и в отношенията си с другите и в отношението към себе си.

Любопитен факт е, че при три от тези типове – авторитарният (не авторитетният), либералният и дезангажираният, има много голяма вероятност в поведението на детето да се появят някакви отклонения. Либералният тип може да доведе до открито агресивно поведение, но това може да бъде резултат и при твърде авторитарно възпитание. Авторитарните родители обаче често отглеждат и деца с ниско самочувствие и склонни към подчинение, т.е. без да си дават сметка могат да ги подтикнат към поведение типично за жертва или жертва-агресор.

Важно е да се отбележи, че все пак няма напълно неправилен или вреден родителски стил. В различни ситуации могат да се окажат успешни различни модели на поведение. За да бъде един родител успешен, независимо кой е водещият му стил, най-важното е да подхожда с обич, да изгради силна връзка на близост с децата си и да им показва зачитане и уважение (но и ясно да показва, че очаква в замяна същото) – така ще осигури подходяща среда, нужна за развитие на крехката детска личност.

Уважаеми родители,
както показват изследванията, а както безспорно и вие самите сте забелязали, насилието между деца е сериозен проблем, който не може да се реши от само себе си. Дори напротив – сякаш все повече се задълбочава. Тормозът не води само до краткосрочни последствия като изолация, страдание и унижение на жертвата. В дългосрочен план потърпевши сме всички ние: децата-агресори, много от които стават редовни “клиенти” на полицията и съдебната система, техните родители; децата жертви, които не успяват да развият способността за пълноценно общуване с другите, техните родители също; децата-наблюдатели, които приемат насилието за нормално и правилно отношение между хората, и техните родители; всеки от нас поотделно, но и обществото като цяло.
В много страни са разработени специални програми за справяне с насилието между децата, като голяма част от тях са предназначени за работа в училищна среда. Опитът показва, че особено ефективни по отношение на превенция на насилие между децата са програмите, които се основават на т.нар. подход, насочен към цялото училище. При този подход всички в училище – деца, преподаватели, и родители – участват и полагат усилия за спиране на насилието и тормоза. В училище се въвеждат и утвърждават ясни ценности и правила на поведение, които не допускат прояви на насилие и тормоз, и целенасочено се работи за изграждане на важни социални умения в децата. Успехът на подобни програми обаче е немислим без подкрепата и помощта на Вас, родителите, които сте основни носители на морални ценности за децата.

УЧИЛИЩЕ БЕЗ НАСИЛИЕ

Ръководство на учители

Настоящото ръководство има за цел да подпомогне учителите при работата им по пилотния проект “Превенция на насилието между деца в образователните институции”. То е разработено по поръчка на офиса на УНИЦЕФ в Република Хърватска и адаптирано за България от Иван Игов и Методи Коралов (раздела за училищните политики), членове на Дружеството на психолозите.

СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение
Какво ни учи опитът на другите..................................................................................................
Тормозът в училище.....................................................................................................................
Определение на понятието “тормоз между връстници”
Видове тормоз
Кои са децата, жертви на тормоз
Кои са насилниците
Какво се надяваме да направим заедно.......................................................................................
Първа стъпка: Осъзнаване съществуването на проблема.........................................................
Втора стъпка: Дефиниране на елементите на защитната мрежа..............................................
Дейности на ниво клас..................................................................................................................
Дейности на ниво училище..........................................................................................................
Дейности с родители.....................................................................................................................
Трета стъпка: Изграждане на защитната мрежа.........................................................................
Четвърта стъпка: Сътрудничество с местната общност............................................................
Пета стъпка: Учениците търсят помощ......................................................................................
Шеста стъпка: Училището реагира и действа според приетите правила................................
Седма стъпка: Изграждане на обща училищна политика срещу насилието и тормоза…….
Вместо заключение

ВЪВЕДЕНИЕ

Всички ние, условно наречени възрастни (по-скоро заради разликите в годините), като че ли приемаме за нормални проявите на детската агресия. „Те са буйни, невъзпитани, какво можем да направим ние? Нямаме право да ги удряме, наказанията са неефективни, а родителите най-често не им обръщат внимание.” Това бяха думите на една учителка в столично училище, когато я попитахме защо наблюдава пасивно случващото се в коридорите през междучасието. В тона й имаше по-скоро умора и безпомощност, отколкото тревога и притеснение. Беше „вдигнала ръце” и гледаше колкото се може по-бързо да си „изкара часовете” в тази малка лудница.

Сигурно не бива да й се сърдим – в ситуацията, в която бе поставена, тя едва ли би могла да бъде нещо друго, освен пасивен наблюдател. У нас никой не учи бъдещите учители как да разпознават дезадаптивното поведение и как да се справят с него. Светът, в който живеем, се усложнява от година на година, а методите ни за справяне са си останали почти от времето на Коменски. В същото време в групите на децата и юношите около нас съществува един друг свят, със своите норми и правила, който родителите и учителите почти не познават. Не напразно социалните психолози говорят за отделна субкултура, в която има сложна йерархия на взаимоотношенията, има звезди и отхвърлени, има лидери и подкрепящи, но често има и насилници и жертви.

Знаете ли, че една от най-често срещаните теми в юношеските форуми в интернет е темата за самозащитата. Ето един такъв коментар, на който попаднахме скоро (запазили сме автентичния правопис):

Знаете училищните боеве са пълна селяния... който как може
така хвърчи..рита..бие... Ти в същото време незнаеш от къде може
да те изненада: Дали ше те ритне или с лакет ш те удари или па песник
щи удари... Много кофти работа..
Понеже не съм навътре в нещата ще ми кажете ли кой е наи-ефективния
спорт..да развиваш рефлекси и в същото време добри и стегнати удари за да оцелееш.

Звучи страшно, нали? Как стигнахме дотам децата ни да отиват в училище с надеждата „да оцелеят”? Сигурно има на какво друго да ги научим (освен бойните техники), за да се справят, а училището да се превърне в по-добро и безопасно място за всички нас – учители и ученици?

Често казваме, че „времената са такива”, че „днешните деца са по-буйни и невъзпитани”, а агресията в обществото ни се увеличава. Оказва се обаче, че това по-скоро е оправдание на неумението ни да се справим. Едно изследване, проведено от Дружеството на психолозите в България и „Агенция Еврика” през декември 2006г., показа, че конфликтите в училище не са се променили особено през последните 18 години. (За сравнение беше използвано аналогично изследване, проведено през 1988 г.) Те имат почти същия характер, брой, типология и причини за възникване. Различното е, че конфликтите между децата в училище са станали по-дълбоки и хронични, т.е. по-рядко се разрешават с преговори и все повече се задълбочават.
Оказва се, че в усложнения свят децата ни не притежават адекватните начини да се справят, а ние, възрастните, не ги учим на това, защото ние самите най-често не знаем как. Така се затваря един порочен кръг – социалната среда се променя, децата ни не получават необходимите умения за справяне, агресивността и дезадаптивността нарастват, а това от своя страна променя средата, като я прави още по-агресивна. В резултат на това само през последната година станахме свидетели на ужасяващи престъпления, извършени от деца.
Явно нещо трябва да се направи, и то веднага. Както в повечето случаи, най-доброто бе да се обърнем към чуждестранния опит, защото с много от проблемите, пред които ние сме изправени сега, са се сблъсквали и други общества. Инициативата за проучването и адаптирането на този опит дойде от страна на представителството на УНИЦЕФ за България, за което всички ние им дължим благодарност.

Какво ни учи опитът на другите

Понякога е добре да знаеш, че не само ти имаш същия проблем. Вероятно насилието между хората съществува откакто съществуват самите хора, но през последните двадесетина години изглежда придоби нови форми и измерения. От друга страна, общественото съзнание стана много по-чувствително към насилието във всички негови прояви, а международните норми и изисквания го дефинират все по-точно.

Началото на първите системни изследвания върху насилието в училище се поставя от Дан Олвеус в Норвегия. През 1983г., след самоубийство на три деца на възраст от 10 до 14 години, за които се смята, че са били обект на системен тормоз от страна на връстници, правителството в Норвегия започва широкообхватна програма за превенция на насилието в училище. След нейния успех програмата е въведена и в други скандинавски страни, както и в Австралия, Япония, САЩ и др.

Ползвайки опита на норвежките психолози, проф. Пламен Калчев от СУ „Кл. Охридски” провежда мащабно изследване в България сред 3000 деца и юноши (публикувано през 2003г.) върху проблемите, свързани с насилието и тормоза в училище. За съжаление то остава само на ниво научноизследователски проект и въпреки тревожните резултати не прераства в цялостна програма за промяна и справяне с проблемите, тъй като не получава необходимото финансиране от държавата.

Митовете и истината за тях
Когато липсва достатъчна информация за определен проблем и когато трудно се справяме с него, се появяват митовете. Те ни помагат да запазим самоуважението си, измествайки проблема, но не ни помагат да се справим. Това се отнася и до насилието в училище. Ето част от най-характерните митове с които се сблъскахме:
„Момчетата са по-агресивни от момичетата.” Всички очакваме момчетата да са по-агресивни и по-жестоки от момичетата. Оказва се, че най-често грешим с подобни твърдения. Данните от изследванията разбиват представата, че момчетата по-често тормозят връстниците си. Това е вярно само за физически действия, докато с психическия тормоз (обидни думи, изолация, изнудвания) еднакво си служат и момичета, и момчета. Английският психолог Роланд уточнява, че при момчетата тормозът е свързан с борбата за надмощие и власт, докато при момичетата източник на агресивни действия най-често са отношенията на привързаност.
„Сблъсъците в училище са нещо нормално - те учат децата да се справят.” Такива изказвания (особено за момчетата) никак не са редки, защото много родители все още свързват възмъжаването с умението да се биеш и бъркат настойчивостта с агресията. Истината е съвсем друга и за съжаление доста страшна: много лонгитудни (проследяващи във времето) изследвания, проведени през 70-те и 80-те години на ХХ в., показват, че има трайна устойчивост на агресивното поведение с увеличаването на възрастта. Още по-лошо - то най-често е стабилно във времето и не зависи от ситуацията, тоест с възрастта много по-трудно се коригира, независимо какви усилия влагаме за това. За момчетата, които в училище са били насилници, има пет пъти по-големи изгледи да извършат престъпление преди 30-годишна възраст. Американският психолог Хюсман обобщава своето 22-годишно изследване върху детската агресия по следния начин: „Ранната агресивност, проявявана в училище, има сериозни шансове да се превърне в жестока антисоциална агресия в младежките години. Тази агресивност може да се прояви в криминално поведение, физическа агресия, жестоко отношение към децата и всички хора.” Ето как шаблоните в мисленето ни създават престъпници.
„Само децата, които са различни и особени според другите, са подложени на по- системно насилие.” Всъщност всяко дете се отличава с нещо и всяко може да се окаже в ролята на жертва. Тормозът се случва тогава, когато някой се самоутвърждава за сметка на унижението на друг. Английският психолог Роланд подчертава, че основна причина за тормоза не е различието, а фактът, че тормозеното дете не се вписва по един или друг начин в груповите норми, наложени от насилниците.
„Има деца, които просто си просят да се заяждат с тях. Тях ще ги тормозят винаги, независимо къде ще попаднат.” Това твърдение най-често оправдава бездействието на възрастните и създава най-лошия пример за подражание. Насилието е дисбаланс на властта оказвана от родителите и неясно поставени граници, които детето не може да компенсира само. То процъфтява в класове, където учителите се оправдават с факта, че някои деца са различни и другите трудно ги приемат, а тук няма какво да се направи. Както подчертава Ригби , това не нищо друго, освен проява на ксенофобия.
„Насилието се спира лесно, достатъчно е да отстраним насилниците и да помагаме на жертвите.” Щеше да хубаво, ако беше истина. Основната причина е, че освен насилници и жертви са включени още и съмишленици на насилника, свидетели, деца, опитващи се да помогнат. Всички те са засегнати от случващото се и всички са травмирани по един или друг начин. Ако не премахнем причината за насилието, ситуацията ще роди нови насилници. Изследванията на Лейн посочват, че изразеността и продължителността на изблиците на насилие в едно училище на първо място зависят от позицията на училищната администрация.
„Агресивните деца имат много положителни качества, които трябва да се насочат в положителна посока, например към спорта.” Много широко разпространен мит. Постоянно чуваме, че ще се справим с детската агресия, ако въведем повече спорт в училище. Спортът е важен за здравето и развитието на децата, но далеч не решава проблема. Изследванията на Бейрън и Ричардсън доказват, че основните психологически особености, провокиращи агресия, са недостатъчно развит интелект и умения за общуване, снижен самоконтрол, неадекватна самооценка, нарушени отношения с връстниците. Такива деца погрешно възприемат поведението на другите като враждебно, приписват им враждебни намерения и отговарят по неадекватен за ситуацията начин. Справянето с този тип поведение изисква широк синергичен подход, насочен най-вече към развитие на социалните умения на децата.
„За да се справим с агресията в училище, трябва да засилим санкциите.” Най-неадекватната реакция е да се опитваме да изкореним насилието с насилие. Наказанията не решават проблема и не премахват причините. Ние наказваме насилника за това, че не сме го научили да се справя. Така потвърждаваме нагласите на тези деца, че другите са враждебни спрямо тях.

Какво знаем и не знаем за тормоза в училище
Още първите сериозни изследвания показват, че в училище има форми на насилие, които са особено тежки и продължителни. Именно последиците от тях привличат толкова силно общественото внимание. На български ги наричаме тормоз и в следващия раздел подробно ще разгледаме какво се включва в това понятие.

За последните 25–30 години по света има публикувани над 1000 сериозни изследвания върху тормоза. Оказва се, че това е повсеместен проблем. От тези изследвания научаваме следното:
• Средно всяко пето дете е било жертва на тормоз, а всеки седми е тормозел съучениците си под някаква форма.
• Близо 2% от децата са били подложени на тормоз в продължение на много години и се смята, че това е една от сериозните причини за самоубийствата в училищна възраст.
• Случаи на тормоз се срещат както в детската градина, така и в горния курс.
• Тормозът често остава скрит поради нежеланието на децата да споделят, защото не очакват съществена помощ от възрастните – у нас едва 23% споделят с учителите за такива случаи.
• Учителите най-често не реагират, защото не разпознават добре тормоза и не знаят как да се справят с него.
• Честотата на физическия тормоз нараства до 5-6 клас и след това намалява.
• Честотата на вербалния тормоз и социалната изолация нараства с възрастта и достига своя максимум в юношеска възраст.
• С възрастта връстниците все по-малко съчувстват на жертвите на тормоза.
• Големината на класа не влияе особено на честотата на тормоза.
• За възникването на ситуация на тормоз в класа е достатъчно дори само едно от децата да е склонно да се самоутвърждава за сметка на другите.
• В ролята на оказващи системен тормоз често се озовават и учители, особено в горна училищна възраст.
• Все повече нараства дела на т.н. „кибер тормоз”, т.е. с използването на мобилни телефони, през Интернет и пр. Около 15% от учащите, са били жертви на тормоз по мобилен телефон и повечето от тях са свързани с изпращане на SMS-и. 14.5 % от момчетата и 12.2% от момичетата признават, че са снимали други ученици в съблекалните веднъж или повече от един път.

Нашите пилотни изследвания в началото на проекта (през юни и ноември 2007) година потвърдиха същите факти. Дори се оказа, че за българските деца, чувствителността по отношение случаите на тормоз е снижена – т.е. много от поведенията, които реално са насилие или тормоз те не ги разпознаваха като такива. В хода на работата в клас, децата бяха дори изненадани, че неща, които за тях са ежедневие в училище (бутането по коридорите, неприличните подмятания, обидите и пр.) също са актове на насилие.
Учителите също бяха изненадани и дори притеснени по време на обученията, от факта, че те самите не познават добре проблема с насилието, не винаги разпознават тормоза и повечето имат консервативни възгледи за начините на справяне с него. Промяната на тези нагласи се оказа най-трудното в работата ни с колегите.
Този проблем най-добре е обобщил в следната таблица, американския психолог Barry Weinhold (цитиран по П.Калчев):

“Старото” мислене “Новото мислене”
Тормозът е генетично обусловен. Мъчителите се раждат. Мъчителите са “продукт” преди всичко на ранния детски опит на отношенията с другите хора.
Мъчителите трябва да се изключват от училище. Тормозът над другите е вик за помощ .
Тормозът е нормално детско поведение (особено при момчетата). Тормозът е симптом на неразрешена травма.
Тормозът не крие рискове Той е силно травматичен за жертвата
“Старото” мислене “Новото мислене”
Преодолява се с израстването. Ако не се третира, прераства в бъдеще в насилие.
Мъчителите са силно повлияни от моделите на поведение, задавани от връстниците. Мъчителите са по-силно повлияни от моделите на поведение и взаимоот-ношенията в семейството.
Видеоигрите с насилие са безвредна фантазия. Травматизираните деца трудно разграничават фантазията от реалността.
Наблюдаването на насилие в медиите е безвредно за детската психика. Насилието в медиите травматизира децата.

Програмите за превенция и тяхната реализация
Всички изследователи подчертават, че и насилниците, и тормозените са изложени на риск. Насилието в училище е явление със сериозни размери и оставя дълготрайни последици върху психическото здраве и поведението както на децата, които търпят насилие, така и на онези, които го извършват. Поради това в много страни по света са разработени различни програми за превенция, чиято цел е не само да се намалят честотата и силата на насилието, но и да се установят размерите на това явление. Програмите имат редица сходни черти:
• повишаване чувствителността към проявите на насилие и тормоз
• обучения на учителите за причините и ефектите от насилието и тормоза;
• включване на общността – родители, местна власт, медии и пр.;
• засилване на присъствието на възрастни на местата, където най-често се извършва тормоз;
• стимулиране на учениците да търсят помощ, когато са тормозени;
• предварително установен план за действие в случай на насилие.

Разликите са предимно в начина на реагиране при тормоз. Някои програми предвиждат създаване на правила и санкции, когато правилата не се спазват. Други се базират на подходи, основани на принципите на „учене от последиците”, или т.н. подход без обвиняване (въведен от Рудолф Драйкус). Изследванията на най-изтъкнатите психолози в борбата с насилието между деца Кен Ригби и Дан Олвеус показват, че:
• добре планирана интервенция намалява случаите на насилие в училище (средно с 15%);
• регулярното, анонимно допитване за случаи на тормоз в училище е добра обратна връзка за ефективността на програмата;
• най-добрият подход е децата сами да разработят свои правила за поведение;
• ефектът е по-голям, ако програмата се провежда организирано и методично в цялото училище, и то в продължение на години;
• най-висока е ефективността на програмата сред децата в основното училище;
• без планирана и системна интервенция има вероятност не просто нещата да не се случат, но и положението да се влоши;
• при програми, които се основават на принципите на „учене от последствията”, има по-добър ефект, отколкото ако се използват наказания, макар че самият Ригби застъпва програми, които са комбинация от двата подхода.

За нас от особено значение беше опитът на една близка до нас страна, както по разположение, така и по население – Република Хърватска, наскоро излязла от братоубийствената сръбско-хърватска война (1991-1995 г.), с много етнически проблеми, междуетнически вражди и изблици на насилие. Именно там, с решаващата помощ на УНИЦЕФ, през 2003 г. стартира подобен проект, наречен „За сигурна и подкрепяща училищна среда”. Този модел се оказва изключително ефективен – за по-малко от три години обхваща над 200 училища, а проявите на тормоз само през първата година намаляват с 18%. А няколко години по-късно, той се разпространява и в Сърбия.

Тормозът в училище – за какво става дума

Определение на понятието „тормоз между връстници”
Както вече бе споменато, насилието в училище, а и в живота, има различни форми. Децата и юношите често нямат достатъчно социални умения да се справят с конфликтите – липсва им опит, а и никой не ги учи на това. Затова те най-често повтарят моделите, които виждат – в семейството, в приятелската среда, по медиите. А тези модели много често са агресивни.

Колкото и да са неприятни, инцидентните сблъсъци – обиди, сбивания, грубости - в училище са неизбежни. Най-често те са ситуативни и приключват „тук и сега”. Това се вижда и от изследването на Дружеството на психолозите в България и „Агенция Еврика” (2006 г.), което вече цитирахме.

Граф. Последствията от конфликтите в училище

В среден курс, ситуативни са половината от конфликтите. С възрастта обаче те се задълбочават и изострят, а междуличностните и междугруповите последствия се увеличават. Т.е. повече от половината от сблъсъците (57,4%) не се разрешават, а се превръщат в „хронични” и пряко влияят на бъдещите отношения в групата и класа.

Причините за конфликтите в училище може да са много и различни. Например физическите сблъсъци, особено сред момчетата, често имат за цел премерване на силите, на уменията и установяване на съответната йерархия в групата на връстниците. Когато тя веднъж се установи, децата се стараят да я спазват в отношенията си. Но някои деца са с агресивни модели на поведение (по-възбудими и/или израснали в агресивна среда). Те изпитват необходимост да се защитят, реагират остро и импулсивно, затова често викат, бият се или обиждат другите, когато се чувстват несигурни и застрашени. Разбира се, нито едно подобно поведение не е допустимо и всяко от тях изисква различна интервенция и подход.
Това, което трябва да направим, е да научим децата да решават конфликтите си без насилие – като въвеждаме правила, учим ги да преговарят или им задаваме алтернативи. Когато си мерят силите, би трябвало да им предоставим други начини за това, например чрез спорт в който не се нараняват и има правила. Към агресивните деца трябва да се подхожда внимателно, като за всеки отделен случай (в зависимост от причината, поради която детето е развило агресивно поведение) да подберем съответния подход – обучения в социални умения, дисциплиниране, психотерапия и пр.

Най-тежки и най-трудни за повлияване са крайните форми на насилие в училище – тогава когато то е непредизвикано, злонамерено, регулярно и цели психически или физически да нарани другия. В англоговорящите страни за този вид насилие се използва думата bullying. Ние смятаме, че изразът “тормоз между връстници” отразява много добре същността на такова поведение и затова ще използваме този израз в наръчника. В България като термин е въведен от проф. Пламен Калчев и така е придобил гражданственост. Друга група психолози и психотерапевти в България, работещи по проекта “Училище и психично здраве”, използват и термина „грубиянство”, буквален превод на думата bullying , когато описват произхода и причините за подобно поведение. Това което е важно да знаем, че и двата термина се отнасят за едно и също нещо. Отнасят се за един скрит процес на системно насилие в детската група, които уж е познат на нас възрастните, но никой не предполага колко страдания ежедневно понасят децата - жертви на тормоз.

Много автори дават определения за тормоз. Най-често цитираната дефиниция е на Дан Олвеус . Той определя тормоза между връстници като сбор от съзнателни негативни постъпки, които са дълготрайни, насочени към един и същ ученик от страна на един ученик или група (най-често двама-трима ученици насилват един). Отрицателните постъпки включват физическо и/или психическо насилие, изолация. Отношението между насилника и жертвата винаги е съпроводено от неравностойност на силите на постоянната опозиция сила–безпомощност.
Още по-детайлен в описанието си е австралийският психолог Кен Ригби. Определяйки два вида тормоз в училище – злономерен и незлонамерен (безобиден и лекомислен), той характеризира първия по следния начин:

• налице е желание нарочно, преднамерено да се причини физическа или психическа болка на друг човек;
• желанието се изразява в конкретни и целенасочени действия;
• жертвата е реално наранена (физически или психически);
• тормозът се извършва от индивид (или група), който се намира в по-силна позиция, и е насочен към някой осезаемо по-слаб и беззащитен. Тормозът е злоупотреба от позиция на силата (не само физическа, но и силата, свързана със статута в групата, способността да се манипулират другите и да се получава от тях подкрепа и др.);
• липсва разумно оправдание и основание за подобно поведение;
• издевателствата се повтарят многократно; именно очакването на жертвата, че тормозът ще продължи, придава на това поведение травмиращ характер;
• тормозът доставя видимо удоволствие на извършителите – пасивността на жертвата, липсата на съпротива и демонстрираната безпомощност ги „вдъхновява” да продължават.

Ако трябва да обобщим, тормозът е вид агресивно поведение, което е:
• злонамерено (цели да нарани или унижи);
• от позицията на силата;
• често повтарящо се във времето.

Не е тормоз:
• незлонамерено агресивно поведение;
• агресивно поведение между равни по сила;
• еднократно или рядко случващо се агресивно поведение.

Видове тормоз
Формите на тормоз притежават практически неограничен „репертоар” от действия, думи, жестове, които систематично причиняват физическа или психическа болка на жертвата. Някои действия (подмятания, прякори, потупвания), които в приятелска среда могат да се възприемат като шеги и закачки, се превръщат в тормоз, ако насилникът знае, че това притеснява жертвата. От тази гледна точка е задължително тормозът да се оценява в контекста на уязвимостта на жертвата, като „правилото” за идентифицирането му е, че има тормоз, когато мъчителят разбира, че действията му притесняват другото дете и то желае те да бъдат прекратени, но нарочно продължава с тях.

Видовете тормоз са най-различни и за тях има различни класификации. Тази, на която сме се спрели ние, е следната:
• физически тормоз – блъскане, удряне, наплюване, спъване, затваряне в някое помещение;
• вербален тормоз – подмятания, подигравки, унижение, заплахи;
• психологически тормоз – изнудване, повреждане на имущество, кражба и унищожаване на лични вещи, заплашителни погледи, неприятелско следене;
• социален тормоз – изолация, игнориране, изключване от игри и други общи дейности, одумване и разпространяване на злобни слухове.

Роли в ситуация на тормоз
Важно е да знаем, че в ситуация на тормоз няма „невинни”. Всеки приема една от следните шест роли, с всички последствия от това:

• мъчител (агресор) – инициатор и изпълнител, който кани другите да се присъединят, лидер, който измисля нови начини за издевателство;
• помощник на мъчителя – помага с цел да получи одобрението на мъчителя, присъединява се към тормоза, когато вече е започнал;
• подкрепящ мъчителя – винаги присъства, дори да не се намесва активно; присмива се на жертвата, окуражава мъчителя, приканва другите да се забавляват;
• защитник на жертвата – опитва се да каже на другите да спрат, вика за помощ, защитава или насърчава жертвата;
• страничен наблюдател – стои настрана, преструва се, че не забелязва, не взема страна и не прави нищо;
• жертвата – обект на тормоза.

Измерването на тези роли с т.нар. „скала за ролево участие”, направено в изследването на Пламен Калчев, показва, че в ситуации на тормоз децата у нас най-често участват по следния начин: мъчители - 8,2%; помощници – 6,8%, подкрепящи – 19,5%, защитници – 17,3%, странични наблюдатели – 23,7%, жертви – 11,7% и неопределени – 12,7%.

Кои са децата жертви на тормоз
Всички изследвания, включително и у нас, показват, че децата, подложени на системен тормоз (по-често от веднъж месечно), имат понижено самоуважение и чувство, че са по-зле приети от връстниците си. Момчетата често са по-слаби физически. Насилието създава допълнително чувство за несигурност, понижено самоуважение, страх и нежелание да ходят на училище, психосоматични симптоми, а също е доказана и повишена склонност към депресии в зряла възраст. Наблюдава се и тенденция за „пренос” през поколенията – за жертвите е по-вероятно да имат деца, които на свой ред да са обекти на тормоз в училище. От друга страна, „мълчаливият кошмар” води до натрупване на гняв и враждебност , което поражда проблеми със самоконтрола и остри изблици на гняв, често към други беззащитни хора в обкръжението. Понякога те се превръщат в особена група „тормозени насилници”.

Лесно можем да разпознаем децата, подложени на тормоз. Според Олвеус те най-често са:
• страхливи и несигурни;
• предпазливи, чувствителни, тихи;
• реагират с плач и отдръпване;
• липсва им самоуважение;
• нямат приятели;
• прекалено защитени от родителите си;
• не са агресивни (освен в редки случаи);
• момчетата са по-слаби физически.

Много е важно да подчертаем, че прекратяването на тормоза е само първата стъпка в работата с тези деца. Следващата е да ги научим да се справят сами. Не е добро решение другите, възрастните и връстниците, да се грижат за тях и да ги покровителстват, защото те са станали мишена на насилие точно защото така са правили и родителите им. Това е една от причините, поради която тормозените деца рядко се оплакват. Когато го направят, те получават еднократна подкрепа и защита, а това не решава същността на проблема. Правилното решение е да се работи с тези деца за развиване на техните социални умения, на самоуважение и вяра в себе си. Това е дълготраен процес, но си струва труда. Специално го подчертаваме, защото най-честата реакция на възрастните при ситуация на насилие между връстници е “да застанат на страната” на жертвата и да укоряват и наказват насилника.
За децата, които са жертви, нашето състрадание не е от особена полза. За тях е важно да повярват, че е недопустимо това, което се случва, и да получат подкрепа, за да развият качествата, които им липсват.

Кои са насилниците
На детето, склонно към насилие, не му е необходимо наказание (особено това, което го унижава), а състрадание, за да може то само да развие състрадание спрямо другите. Липсата на състрадателност, както ще видим по-нататък, е една от основните причини да се развива насилническо поведение.

Ако проследим развитието на децата, оказващи тормоз над другите, ще видим, че до края на пубертета 60% от тях са осъдени за нарушения или престъпления, а 40% са рецидивисти. Вече говорихме за това, но тази информация е особено важна, защото подчертава значението на превенцията на насилието между връстници – нещо, което трябва да започне колкото се може по-рано.

Децата, склонни към насилие, са агресивни в поведението си и към възрастните. Ние рядко се учудваме, когато открием кои деца тормозят връстниците си. Те обикновено са израснали в семейства без много състрадание и топлина, особено в ранното детство. Това не означава, че са изоставени или занемарени. Те може да бъдат деца, за които се грижат добре - според външни критерии (храна, грижа за здравето и материална обезпеченост). Техните родители обаче повече се грижат за физическите им нужди, и по-малко за вътрешните им потребности и чувства. Това обикновено са отстъпчиви и студени родители. Те не поставят граници, не са взискателни, толерират агресивното поведение, непоследователни са при налагане на наказанията (по-често физически, а с това и агресивни), реагират остро, когато изгубят търпение и когато децата им преминат неясно поставените граници.

С такива деца трябва да се работи върху контрола на собствената им импулсивност, развиване на емпатия и съчувствие, а това е невъзможно без съчувствие към самите тях. Трябва да им се поставят ясни и справедливи граници и да се учат, че ако спазват тези граници, светът е сигурно и приятелско място. Разбира се, работата с деца, които насилват, включва и работа с техните родители.

Както вече споменахме, има и една група деца, които са едновременно и насилници, и жертви. Обикновено такива деца са насилвани от някои “по-силни” връстници и си отмъщават, като насилват някой по-слаб от тях. Те са най-рискови по отношение на бъдещото си развитие и израстване, защото търпят последиците и на единия, и на другия профил. Както и децата жертви, те са с ниско самоуважение и са по-слабо приети от връстниците си. От друга страна обаче, подобно на децата насилници те имат съзнанието, че не могат да контролират поведението си. Освен всички изброени качества, те са и по-лоши ученици. Тези деца са особено рискови, най-често са склонни да стигнат до крайност (дори убийство) и с тях трябва да се работи за развитие на всички онези социални умения, в които обучаваме и жертвите, и насилниците.

Изследванията показват (Олвеус, 1998), че кой ще бъде насилник и жертва не се определя от социално-икономическите условия на семейството (приходи, образование на родителите, битови условия), нито от големината на училището или мястото, където то се намира. Установено е също така, че в групите връстници, които са склонни да тормозят другите, отслабват задръжките на всеки поотделно, защото в групата се намалява личната отговорност. Съществува и нагласата за копиране на чуждите модели на поведението, включително и насилническото.

Медиите също влияят на склонността към тормоз над други. Насилието, показвано и описано в медиите (и не само във филмите), моделира агресивно поведение и което е още по-важно – намалява състраданието и чувствителността към жертвите. Същото се отнася и до компютърните игри, демонстриращи насилие.

Проектът “Училище без насилие”

Планирайки нашия, български проект за училище без насилие, ние разчитахме не само на чуждия опит, но и на практики, които вече съществуват в нашите училища. От години с успех се осъществяват различни проекти в сферата на здравното възпитание, гражданското образование, адаптирането на децата в неравностойно положение и др. Разработени са много проекти и са обучени стотици учители. Много са училищата, които сами със собствени сили разработват различни програми за справяне с агресията и насилието на своя територия. Надяваме се да се възползваме от всичко това и заедно да направим българското училище едно по-добро място за нашите деца.

Основен принцип на нашия проект: ОТГОВОРЪТ НА ЦЯЛОТО УЧИЛИЩЕ

Нашият проект следва добрите практики, утвърдени в света, и се основава на т.нар. подход, насочен към цялото училище. Опитът и проучванията показват, че програмите за справяне с тормоза са максимално ефективни, ако всички в училище – от ученика и учителя до помощния и ръководния персонал - полагат координирани и последователни усилия за предотвратяване на тормоза и създаване на по-сигурна училищна среда.
Първата стъпка е мащабна обществена кампания. С нея се цели, от една страна, максимално точно да се назове и идентифицира проблемът на нивото на цялото общество, а от друга - обществото е поканено да подкрепи проекта, с което се осигурява съпричастността и отговорността на всички. Наличието на социална подкрепа е и послание към училищата: не сте сами, ние всички заедно искаме да спрем насилието. Тук е важно да споменем, че проблемът с насилието между децата е проблем на цялото ни общество и само усилията на всички могат да доведат до конкретни резултати, въпреки че училището често се натоварва с големи обществени очаквания, включително и с това да се справи с насилието и тормоза между децата. Обществената кампания ще спомогне и за създаване на една подкрепяща училището среда, в която всички институции, местни власти, отделни лица, общността като цяло подпомагат усилията на училището за предотвратяване на насилието.
Когато наличието на системно насилие в училище се признае и осъзнае от всички, то много по трудно ще остане скрито. Ако възрастните не реагират своевременно на насилието, тогава тези, които упражняват тормоз, получават тяхното мълчаливо съгласие.
Предотвратяването на насилието е сериозен ангажимент за всички в училище. Затова проектът няма да успее там, където всички учители и персоналът на училището не са убедени, че това е начинът за справяне с проблема с насилието и тормоза. Това, което можем да направим, е да се обърнем към всяко училище с призива на УНИЦЕФ: “Ние желаем да подпомогнем вашата работа, подкрепете ни.”

Съдържание на проекта

Проектът преследва следните основни цели:
• приемане и осъзнаване на проблема с насилието и тормоза в училище;
• създаване и утвърждаване на ясна ценностна система в училище, която не допуска прояви на насилие и тормоз;
• договаряне на единна система за намеса и превенция срещу тормоза;
• включване на всички ученици в изграждането на подобна система;
• мобилизиране на местните ресурси за справяне с тормоза и създаване на подкрепяща среда около училището
• изграждане на обща училищна политика срещу насилието.
Постигането на тези цели е възможно само при последователното изпълнение на следните стъпки:

Първа стъпка: ОСЪЗНАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА С ТОРМОЗА
Втора стъпка: ДЕФИНИРАНЕЕЛЕМЕНТИТЕ НА ЗАЩИТНАТА СИСТЕМА:
• дейности на ниво клас;
• дейности на ниво училище;
• дейности с родителите.
Трета стъпка: ИЗГРАЖДАНЕ НА ЗАЩИТНАТА МРЕЖА
Четвърта стъпка: СЪТРУДНИЧЕСТВО С ОБЩНОСТТА
Пета стъпка: УЧЕНИЦИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПОМОЩТА НА ВЪЗРАСТНИТЕ
Шеста стъпка: УЧИЛИЩЕТО РЕАГИРА И ДЕЙСТВА СПОРЕД ПРИЕТИТЕ ПРАВИЛА
Седма стъпка: ИЗГРАЖДАНЕ НА ОБЩОУЧИЛИЩНА ПОЛИТИКА СРЕЩУ НАСИЛИЕТО И ТОРМОЗА

Училището трябва да планира и да извърви тези стъпки със съгласието и желанието на всички работещи в него. Активността и настойчивостта на колегите в училище ще са решаващи, тъй като няма кой друг, освен тях, да осъществи описаните дейности. Разбира се, училищата, включени в проекта, няма да са сами. Те ще бъдат подпомагани - както методически, така и чрез различни обучения и помощни материали - от Центъра „Училище без насилие” и от другите организации, ангажирани с проекта. За всяко училище се определя настойник, наречен условно ментор. Неговата роля ще бъде да наблюдава и насочва развитието на проекта, да съветва и подпомага Координационния съвет на училището, но не и да осъществява самите дейности. Отговорността за успеха на проекта е в ръцете на училището, на колегите и на съвета, който ръководи проекта. Без вас, без вашето желание, помощ и опит, нещата просто няма как да се случат.

ПЪРВА СТЪПКА
Осъзнаване на съществуването на проблема

Както вече казахме, една от целите на програмата е да помогне обществото да осъзнае в необходимата степен измеренията на тормоза в българското училище, както и необходимостта да се работи активно за неговото предотвратяване. Това е същевременно и важна крачка към мотивиране на учителите за осъществяване на проекта. Изследванията и опитът от другите страни, а и нашата практика говорят, че учителите често омаловажават проблема, защото не знаят как да се справят с него и защото (с основание) разбират, че отделни палиативни мерки няма да доведат до трайни резултати и само засилват чувството за безпомощност. Възрастните, а и някои учители, се дистанцират от проблема по различни начини:

• като го отричат (“Ние нямаме такъв проблем”);
• като го омаловажават (“Това си е обичайното детско поведение”);
• като го рационализират (“Децата трябва да се научат да се борят за себе си”);
• като се оправдават (“Ако времената бяха други, може би могло нещо да се направи”);
• като се прехвърля отговорността (“Родителите не възпитават своите деца”);
• като го избягват (“С насилието трябва да се занимават специалисти – психолози, полицаи, социални работници. На мен не ми плащат за това”).

Ето защо първата стъпка е изследване на проблема и запознаване на педагогическия съвет, родителите и децата с резултатите от проучването на тормоза в конкретното училище. Изследването е под формата на анонимен въпросник от самоописателен тип, който всички деца попълват самостоятелно, като в предварителната инструкция се описват специфичните характеристики на тормоза. Въпросникът е аналогичен на този на Олвеус, но е адаптиран и стандартизиран за българската извадка от проф. Пламен Калчев (2003), който любезно го предостави за целите на проекта. Обработката на резултатите се извършва в самото училище. Резултатите от изследването се обсъждат, както на ниво клас, така и на училищно ниво и пред родителите.

Опитът показва, че когато учителите в дадено училище осъзнаят действителното положение на нещата и разберат, че има начини за справяне, се мотивират да участват. Когато всички с консенсус, вземат решение за участие в проекта, се организира училищен координационен съвет, който има за задача да насочва, координира и обединява дейностите в рамките на училището.

ВТОРА СТЪПКА
Дефиниране на елементите на защитната мрежа

Когато говорим за „защитна мрежа”, неволно си представяме, че някой ще „лови” някого, спасявайки го от беда. Всъщност става дума за превенция на насилническото поведение, когато всеки поема своята част от общата отговорност, а не е просто обект на „спасяване”. Под защитна мрежа разбираме поставянето на ясни граници и изграждането на ценности, правила и процедури, които да не допускат прояви на насилие и тормоз във взаимоотношенията в училище. Изграждането на защитна мрежа предвижда дейности на няколко нива: на ниво клас, на ниво училище и на ниво местна общност.

Една от първите стъпки за изграждане на защитната мрежа е обучение на учителите, на класните ръководители, които ще работят с децата в т.нар. социални работилници за изграждане на умения и нагласи за справяне с тормоза. Думата „работилница” е буквален превод на английската дума worкshop, която обаче означава и „семинар”, „симпозиум”. Въпреки че на български „работилница” няма такова широко значение, ние сметнахме, че за децата е много по-разбираема от английския й еквивалент.

На този етап учителите се запознават и с материалите, които ще използват в работата си. Едно от ключовите умения, които трябва да усвоят, е прилагането на т.нар. възстановяване на щетите, което е най-добрият начин за реагиране на поведението на децата, тормозещи съучениците си. Вече стана дума, че наказанията срещу подобно поведение са неефективни. Те се възприемат като акт на „насилие срещу насилието” и не научават на нищо нито насилниците, нито жертвите. Да възстановиш щетата, означава да разбереш какво причиняваш с поведението си и да потърсиш начин да направиш нещо добро в замяна. Това е много ефективен, но труден процес, който изисква по-продължителна работа с децата.

Следващата стъпка в изграждането на защитната мрежа е да помогнем на децата да разберат, какво точно е тормоз, до какво води той и как се чувстват различните „участници” в него. Те се запознават и с резултатите от изследването в класа и училището и на следващия етап сами формулират ценностите и правилата на класа, които биха могли да предотвратят насилието.

І. Дейности на ниво клас

Дейностите по проекта във всеки клас са ключови и трябва да се провеждат внимателно и последователно. Основната им цел е самите деца да станат субекти на процеса, те да изградят защитната мрежа в клас и оттам в цялото училище. Затова е важно учениците да имат възможност самостоятелно да дискутират проявите на насилие и тормоз и да оформят свои ценности и правила за поведение в клас. Учителят трябва да остане само в ролята на медиатор, който направлява дискусията, като поставя въпроси и насърчава диалога и се стреми всеки ученик да изкаже мнението си. Опитът ни показва, че някои „старателни” учители носят готови правила и просто питат учениците дали са съгласни с тях. Не правете това, защото така се изместват принципите на програмата. Общото въвеждане на правила изисква повече време и баланс между свободното и спонтанно изразяване и толерантното обсъждане, когато учениците не се прекъсват един друг.
Независимо от възрастта на учениците работата за изработване на ценности и правила следва следните стъпки:

1. Представяне на резултатите от изследването на тормоза в класа и в училището (под формата на презентация)

2. Дискусия за формите на тормоз в класа и училището
Разговорът трябва да се води на базата на резултатите за класа и училището и на дефиницията за тормоз. Добре е да се дават примери за различни видове тормоз и да се подчертава разликата между тях. Акцентува се върху:
• преживяванията на извършителя и на потърпевшия (някои видове поведение, например присмиването, може да изглеждат като игра, шега или забавление, но могат да засегнат онзи, към когото са насочени, и той да се почувства обиден, унизен или застрашен);
• разликата между агресията и конфликта (нещо, което се случва от време на време) и тормоза (нещо, което се случва често, 2–3 пъти месечно и по-често);
• чувствата, които децата изпитват, когато видят някой да тормози свой съученик в класната стая, коридора или другаде, както и върху тяхното поведение.

3. Кратко представяне на резултатите от изследвания в други страни (или поне информация, че такова явление има и там, както и че са разработени различни програми за превенция на тормоза сред децата). Могат да се представят и обобщени данни за България, от изследвания в последните години, които можете да намерите на сайта на „Училище без насилие”.

4. Представяне накратко на училищната програма срещу тормоза в училище
Важно е учениците да добият действителна представа за мащабите на целия проект в училището и общината и за всички стъпки, които са предвидени в училищната програма, включително и предвидените промени в Правилника за вътрешния ред, защото това ще ги насърчи да участват. Изследванията и опитът недвусмислено показват, че много деца не казват на възрастните, когато ги тормозят, защото са убедени, че те не искат или не могат го спрат. Нашите данни показват, че едва 20% от децата са склонни да споделят с учителите си случаи на тормоз и това е първото, което трябва да се промени.

5. Дискусия в клас за принципите и ценностите по отношение на тормоза в училище
Дискусията трябва да започне с разговор за правилата. Класният ръководител въвежда принципите за провеждането й. Например:
• Когато желаеш да кажеш нещо, вдигни ръка.
• Всеки има право да каже каквото мисли.
• Няма да се прекъсваме и да омаловажаваме изказванията на другите, независимо дали сме съгласни с тях или не.
Класният ръководител пита учениците дали са съгласни с тези принципи и дали някой иска да добави още нещо. След това открива дискусията с темата какво изобщо представляват правилата. Какво е правило? Защо правилата са ни необходими и важни? Какви правила познавате? Какво би станало без правилата за движение по пътищата? Какво би станало без правила за състезанията в спорта? Необходими ли са ни правила за поведението на един човек спрямо друг? Как бихте желали другите да се отнасят към вас? Какво е важно за вас при взаимоотношенията в класа? Как бихте желали да се държат учениците помежду си в класа и училището, така че всички да се чувстваме по-добре?

Груповата работа е добър начин за дискутиране по тези въпроси, както е описано в работилниците (виж втората част от това ръководство). Ценностите, свързани с човешките взаимоотношения и формулирани от децата, трябва да се записват на дъската или още по-добре - на големи листове и в положителна форма, като потвърждение. Например: Искаме да... За нас е важно... Желаем... Дискусията трябва да се води така, че ценностите да се дообработват и допълват, докато ВСИЧКИ ученици в класа се обединят около няколко ключови ценности.

6. Договаряне и установяване на правила за класа във връзка с насилническото поведение и тормоза
На втората стъпка поканваме учениците да създадат правила за предотвратяване на тормоза, които са свързани с вече дефинираните ценности. Ако учениците предлагат правила, които са насочени към външен контрол (например да се поставят камери в коридорите), трябва да им обясним, че търсим правила на поведение, които да препоръчаме на себе си и на всички други и които изцяло зависят от нас - а именно как бихме желали да се държим и какви видове поведение не желаем в класа си, а не по какъв начин да наложим такова поведение. Накрая и самият класен може да предложи някое допълнително правило и да го подложи на дискусия с учениците.
(Само за пример на класния ръководител - допълнителните правила могат да бъдат:
• няма да взимаме чужди вещи, без да питаме;
• няма да се подиграваме един на друг, нито ще се наричаме с обидни думи;
• няма да насилваме другите да направят нещо, което не желаят,
• няма да увещаваме другите да не общуват с някого в класа;
• когато някой каже “престани”, ще престанем да му правим това, което правим в момента;
• когато видя, че някой прави на някого напук или го огорчава, ще му кажа да спре;
• няма да окуражаваме с думи или жестове ученик, който тормози другите;
• когато някой не спира да тормози другите, ще кажем за това на класния;
• ще поканим тези, които са изолирани и стоят сами, да се присъединят към нас в междучасието и т.н.)

За избраните правила може да се гласува, ако класният прецени, че е необходимо (например ако учениците, които прилагат насилие, са много шумни и се създава впечатлението, че правилата не са приети в класа). Правилата могат да се приемат по същия начин, по който сте дефинирали ценностите в точка 5.
Знаем, колко е трудно да се води групова дискусия с деца в голяма и разнородна паралелка, в дефицит на време и то така, че всички да се включват в процеса и да няма пасивни или изолирани. Един от възможните начини за това е да работите в малки групи (например 3-4 деца), които да обсъждат конкретно поставен въпрос, а след това едно от децата „говорител” да представи мнението на останалите. Друг начин е да направите „работни тетрадки” за децата – няколко листа (по-интересно би било на цветна хартия) на които са написани въпроси от дискусията и място за отговор. Когато стигнете до този въпрос, преди да се обсъжда, всички вписват мнението си и след това го прочитат пред всички или в малките групи.
Гласуванията също могат да се направят по-интересни – вместо съгласен – несъгласен, децата биха могли да гласуват по петобална скала – от -2 до 2 точки. За 2 точки се броят две вдигнати ръце, за една – една вдигната ръка, за 0 точки – скръстени пред гърдите ръце, за -1 точка – палец надолу , а за -2 – два палеца надолу. Точките се броят и всяко предложение получава съответния бал.

7. Договаряне какво ще се случва, ако правилата се нарушат
Всеки, който нарушава правилата и по този начин подлага на опасност ценностите, по които учениците са се споразумели, трябва по някакъв начин да поправи щетата или да понесе последиците от собственото си поведение. Така съобщаването за тормоз вече не е клеветене, а усилие, вложено в запазване на общите ценности и правилата.
Учениците трябва да бъдат запознати с основния принцип, който въвеждаме в училище: “всяка щета, нанесена на друг, трябва да бъде възстановена”. Идеята за обезщетение или възстановяване на щетата (реституция) е принцип на дисциплинирането, от който се подразбира, че хората правят грешки. Грешките могат да бъдат поправени и без да е необходимо да се налагат наказания. Този принцип подчертава поемането на отговорност за неприемливо поведение и за позитивно решаване на проблема. Ключов момент във възстановяването на щетата е, че възрастния (класният ръководител, педагогическия съветник или друг учител) разговаря с ученика, а той сам избира и решава как ще поправи грешката си, с което отново ще се възстанови нарушената ценност. С това негово решение трябва да се съгласи и ученикът, който е бил потърпевш от тормоза.
Възстановяването е процедура за поправяне на причинена щета.
Основава се на принципа, че ако счупим нещо, ще купим ново, а ако разхвърляме, ще подредим. Човешко е да се греши и да се поправя. Възстановяването на щетата може да се изразява в материално обезщетение или в обезщетяване с оказване на подкрепа или внимание. Не е достатъчно формално извинение или изказване на съжаление. Можете да въведете две нива за обезщетяване:
• „Общо обезщетяване” – което децата сами изискват от „нарушителя” на правилата и то е предварително определено от самите тях. Например – да нарисува цвете на листче и да го даде на засегнатия, да му стисне ръката пред всички, да каже пред другите, че обиденото дете е негов приятел и пр. То се прилага при малки и единични нарушения и не се санкционира от възрастните.
• „Конкретно обезщетяване” – когато нарушението е по-значимо или нарушителят е отказал да изпълни груповите изисквания. Тогава възстановяването се прави с участието на възрастен (класен ръководител, педагогически съветник или друг учител), но с подкрепата на класа .
И в двата случая важи изискването, че засегнатото дете трябва да приема обезщетението за причинената щета или нараняване. При обезщетението не се държи сметка само за негативното поведение, а и за влиянието на това поведение върху пострадалия.

Качествата на доброто обезщетяване са следните:
• Засегнатото дете го приема и го смята за подходящо овъзмездяване. Това не се прави като формална декларация, а е свързано с позитивни чувства у пострадалия – облекчение, приемане, съгласие...; Затова е толкова важно да научим децата да споделят и спонтанно да говорят за чувствата си.
• Изисква усилие от този, който трябва да си поправи грешката, по посока на желателното поведение – едно просто извинение не предполага усилия. Ето защо той е длъжен да направи нещо повече – извинението да е пред всички, ако насилието е публично; ако е взета вещ, не просто да се върне, а да се направи и нещо в добавка и пр.;
• Отнася се до областта, в която е направено нарушението. Ако сте установили тормоз, не е достатъчно да спрете лошото поведение. Възстановяването трябва да е свързано пряко с него. Например, ако Х постоянно драска по дъската и с това пречи на дежурните да я подготвят за часа, то той би могъл да дежури през оставащата част на деня, като обезщетение.
• Изборът на обезщетение за щетата е свързан с договорените ценности. Не е добра практика да карате някой да възстановява нещо, което не е било договорено конкретно, но вие си мислите, че се подразбира – например да искате обезщетение за това, че X подсказва в час. Това сигурно ви пречи да си проведете часа, но за децата може да е признак на солидарност. Това трябва да бъде допълнително дискутирано и след това да бъде въведено, като правило.
• Принуждава нарушителя на правилата да покаже, че може да ги уважава. Възстановяване, което се прави само за да се „отбие номера” е по-скоро вредно. Трябва да работите с „нарушителя” до тогава, до като сте се уверили, че той разбира смисъла на възстановяването и следователно смисъла на правилата. Ако случаят е по-тежък (проблемно дете), обърнете се за помощ към психолога, към координационния съвет или ментора на училището;
• Никой не бива да остане с чувство на вина, обида или да се чувства засегнат по какъвто и да било начин. Ако подходите грубо спрямо нарушителя на правилата – карате му се, натяквате, заплашвате, то вие вече сте му наложили наказание. Допълнителния натиск, може да го накара да се почувства засегнат и в правото си да нарушава правилата като отмъщение. Вашата санкция в отговор само ще затвори порочния кръг. Затова, ако почувствате негативизъм, у себе си или у учениците, по добре отложете договарянето. Ако подходите спокойно и уверено, това само ще успокои и позитивира „нарушителя”. Същото се отнася и до потърпевшия. Ако той не е сигурен, че случаят няма да се повтори, той ще загуби доверието си във вас.

Ако ученикът, нарушил правилата, откаже да поправи грешката си и я повтори, класът трябва да реши какви са последиците, които той трябва да понесе. Най-добре е последиците да са под формата на обществено-полезни дейности, например бърсане на дъската и подреждане на класната стая вместо дежурния ученик, почистване на училищния двор или на снега пред училището, помагане на класния ръководител за някои дейности, свързани с класа, и др. Но в никакъв случай не въвеждайте това, като наказание, защото така трудът се превръща в „поправителен”. Нарушителят на правилата, а и всички останали трябва да са убедени, че това е пряко следствие от лошото поведение, а не е наказание.

В края на серията часове, посветени на изработване на ценности и правила, учениците изработват няколко табла (постери): на едното са написани ценностите, на друго - правилата и на трето - последиците в случай на нарушаване на правилата. Тези три табла се поставят на стената в класа, за да могат лесно и бързо децата и учителите да се позоват на тях в ситуациите, когато някой от учениците наруши правилата. Правилата трябва да се подновяват всяка година по един и същи начин. Ако в училище се работи по т.н. „кабинетна система” и учениците всеки час се местят, то е добре във всяка стая да има училищните ценности и правила, а конкретните за класа да си останат в класната стая.

Защо да избягваме наказанията?

Така сме свикнали с наказанията в училище, че сякаш няма как да избягаме от тях. Те съществуват както в представите ни за дисциплина, така и в самите училищни правилници. Психолозите отдавна се опитват да убедят и родителите, и учителите, че наказанията по-скоро вредят, отколкото помагат. Децата се учат много по-добре не от насилието, а от последиците от собственото си поведение. Ето къде са основанията за това:

• Наказанието демонстрира власт и изисква подчинение. Точно обратното, последиците и възстановяването на щетата демонстрират реалността на обществения ред. Те утвърждават взаимните права и взаимното уважение.
• Наказанието засяга личността и включва морална присъда. Последиците са безлични, те не включват елементи на персонална и морална оценка.
• Наказанието се отнася до минали постъпки, докато последиците и възстановяването засягат настоящото и бъдещото поведение.
• Наказанието кара "нарушителя" да се чувства отхвърлен и отчужден, докато ако се използват последици и възстановяване на щетата, детето чувства грижа и подкрепа.

Използването на последиците не прави децата насила добри. Този начин на дисциплиниране позволява на детето да прави избор и след това да бъде отговорно за решението, което е взело, независимо дали то е лошо или добро. Повечето от децата, на които им е била дадена възможност да вземат погрешни решения, са се учили от последствията на тези решения.

ІІ. Дейности на ниво училище

Основният орган, който ръководи проекта във всяко училище, е Координационният съвет. Той се избира от учителите и включва колеги, които доброволно желаят това, педагогическия съветник и заместник-директора.

Координационният съвет събира от всички класове формулираните ценности, правила и последици, като ги обединява и създава съвкупност от училищни ценности, правила и последици. После обсъжда всички предложения и взема окончателно решение, в резултат на което директорът в сътрудничество с РИО подготвя и приема измененията на Правилника за вътрешния ред. За тези изменения е необходимо да се информират ученици, родители и всички, работещи в училището. В същност „информират” не е точната дума. Трябва да направим така, че всички ученици, учители и родители, неучастващи пряко в проекта, да бъдат включени по някакъв начин:
• Учителите, които не са класни ръководители на паралелка включена в проекта трябва да минат обучение за работа по проекта. Това включва знания за проблема, умения за наблюдение и регистриране на всички ситуации на насилие; задължително прилагане на процедурите за действие при насилие и последователност при провеждането на контрола.
• Ако в училището има горен курс (8-12 клас), учениците от него също трябва да бъдат включени. Това може да стане чрез – специализирани часове за тормоза и насилието с конкретни данни за училището в часовете на класния, чрез екипите „съветници на връстниците” (за които ще стане дума малко по-нататък) и др.
• Родителите трябва не просто да бъдат информирани, но и активно приобщени, най-напред чрез училищното настоятелство и след това чрез специализираните родителски срещи, за които също ще стане дума по-нататък.

Важно е измененията в правилника да бъдат направени в духа на програмата, а това означава да се изведат ценностите, които учениците са определили като важни за тях, и след това да се формулират правила и последици, включително и последиците (санкциите), когато процедурите не дават резултат. В правилника е важно да се подчертае, че осъществяването на тези наредби зависи от всички ученици, родители и общественици на училището. От тях се очаква да се държат винаги в съответствие с правилата за реагиране в случаите на тормоз над връстници и всякакво друго насилие, с което се осигурява действие на защитната мрежа. Важно е да се запомни, че измененията в правилниците не са насочени само към учениците, които тормозят съучениците си и към техните постъпки, но и към поведението на всички в училище.

Работа с родителите

Изключително важно е включването на родителите в кампанията срещу тормоза в училище. Нашият опит показва, че тяхното участие е задължително и наложително, но че включването им е изключително тежка задача. Българският родител е склонен да прехвърля голяма част от възпитанието на децата си на учителите и училището. Това не е защото е безотговорен, а защото повечето родители се чувстват неподготвени и несигурни във възпитанието на децата си. В края на краищата никой не ги е учил на родителство. От друга страна, в отношенията родители-учители комуникацията е насочена към взаимната оценка на работата, с временни елементи на сътрудничество. Когато родителите дойдат на родителска среща или в приемното време на класния ръководител, те се интересуват най-вече от успеха и в по-редки случаи от поведението на своите деца. Учителите често дават напътствия на родителите какво биха могли да направят и как трябва да работят с децата си. Това обаче често се приема от родителите като критика и упрек, че не се справят достатъчно добре. Тогава те са склонни да отговарят по същия начин – критикуват учителите за начина им на работа, за критериите им за оценяване и пр. Има и родители, които рядко стъпват в училище, а други просто ги няма (непълни семейства, работят в чужбина и др.).

Поради тези остарели практики нито учителите, нито родителите са свикнали на сътрудничество. Затова ще трябва да се положат особени усилия родителите да бъдат приобщени. Много важно е най-напред да бъде спечелено училищното настоятелство. Вече в много български училища настоятелствата се състоят не само от настоящи родители, но и от бивши ученици, местни общественици и други хора с влияние и позиции в местната общност.

Особено важна е първата родителска среща
Програмата предвижда две задължителни родителски срещи. Първата се провежда във фазата на създаване на ценностите и правилата в рамките на защитната мрежа, а другата - по-късно, при стартиране на програмата.

Важно е родителите да бъдат поканени лично (с писмена покана или по телефона), като им се съобщи, че ги каним заедно с нас да участват в кампания против насилието между деца. За успеха на цялото начинание е важно присъствието на всеки родител и затова ги молим да дойдат на срещата, като посочваме нейния дневен ред и приблизително времетраене. За подготовката и провеждането на тази първа родителска среща е важно да се има предвид, че със съдържанието и начина й на провеждане се опитваме да създадем нови, по-различни отношения с родителите.

На първата родителска среща класните ръководители и Координационният съвет представят следното:
• определението за тормоз над връстници;
• резултати от изследвания в други страни и у нас;
• резултатите от изследването в тяхното училище и техния клас;
• основните елементи на училищната програма против тормоза, като се подчертават дейностите, в които сътрудничеството с родителите е важно;
• изработените в класа ценности, правила и последици;
• брошурата предназначена за родителите, за превенция на насилието и тормоза в училище;
• изслушват се и се обсъждат мненията и предложенията на родителите.

Най-добре би било Координационният съвет (съвместно с класните ръководители) предварително да подготви материалите, които трябва да бъдат представени на тази среща.

При провеждането на срещата е важно да се избягва да се говори за вина (кой и какво не е направил), а да се наблегне върху нуждата от сътрудничество. Опитът ни показва, че съгласието на родителите за проекта и свързаните с него дейности (ценности, правила, последици, социални работилници), е много важно, защото децата споделят вкъщи какво се случва в училище от своята гледна точка, а това може да накара някои родители да реагират остро на случващото се.
Друг много важен момент е да се предложи родителите не просто да дадат съгласието си за проекта, но и да се включат активно в него. Всеки би могъл да предложи някакво участие, което не се изразява в даване на пари, а в реална човешка подкрепа. Активното включване на родителите още веднъж ще даде увереност на децата, че възрастните ги подкрепят и не са ги забравили.
Класните ръководители биха могли да отправят и конкретни предложения, без това да звучи като изнудване. Например:
• Родители със специалността си могат да допринесат за осъществяването на проекта (психолози, педагози, лекари – в работа с деца и персонала на училището; електротехници, например за осветяване на тъмните кътчета на училищния двор и околността; художници, печатари - за изработка на училищни плакати и други материали; актьори и режисьори - за създаване на представления на тема “насилие” и други в зависимост от специфичните условия на училището).
• Родители, които могат, поради своята роля в местната общност, да подпомогнат връзките с нея (журналисти, треньори, политици и др.)
• Родители, които желаят да се включат в групи за контрол и защита и да придружават застрашените от тормоз деца по пътя от дома им до училище.
• Родители, които могат да бъдат връзката между училището и родителите на деца, подложени на тормоз.
• Родители, които могат да съберат или да осигурят средства в натура, услуги или пари, с които да се подпомогне изпълнението на различните дейности в училище.

По време на тази родителска среща може да приложите различни от традиционната практика подходи, например да наредите родителите в кръг, да направите мозъчна атака или просто да им предложите да донесат сладки, кафе или чай. Не се обезсърчавайте от несигурни и пасивни отзиви. Целта на вашите усилия е да се промени климата и да се създаде нова система от стойности в училище. На възможни обвинения отговаряйте спокойно и с аргументи. Бъдете открити спрямо родителските предложения и мнения дори и когато не сте съгласни с тях.
На онези родители, които не са били на родителската среща, е добре да се изпрати писмо, в което да се опише накратко за какво е говорено и какво решение е взето на срещата. Писмото заедно с брошурата за родителите е добре да се изпрати по ученика. Поканете отново, във вашето приемно време родителите, които не са успели да дойдат.

ТРЕТА СТЪПКА
Изграждане на защитната мрежа
След като е създадена чувствителност към проблема с тормоза и насилието и след като всички са съгласни с проекта и неговата реализация, се преминава към разработване на стратегия за осъществяването му.
В тази стъпка някои дейности се провеждат на ниво клас (следи се за спазването на ценностите и правилата, осъществяват се контактите с родителите), други - на ниво цялото училище (наблюдения, пощенска кутия за въпроси, обучения) или включването на отделни групи (помощници на връстниците, ученически комитети, школи и др.).
Изграждането на защитна мрежа на ниво клас е невъзможно без преминаването на децата през т.нар. социални работилници. Това са шест теми, предназначени за часовете на класния ръководител (подробно описани във втората част на това ръководство). С тези часове целим да постигнем следното:
• да помогнем на учениците да разберат по-добре какво се случва, когато едни деца тормозят други; как се чувстват жертвите, какво изпитват насилниците и каква е ролята на наблюдателите. Това ще ги направи по-осъзнати и по-отговорни, когато в бъдеще се сблъскват с подобни ситуации;
• да се убедят насилниците, жертвите и наблюдателите, че от тук нататък ще се действа различно и всички ще са отговорни за това.
• С определянето и затвърждаването на училищните ценности и правила ще се даде ясен знак, че всички казват „не” на насилието. Така ще се даде възможност и на насилниците, и на жертвите да осъзнаят, че такова поведение не е нормално и прието, и ще се окуражат пасивните наблюдатели да взимат страна и да се намесват активно.
Освен провеждане на социалните работилници, класните ръководители имат и още една важна задача – да осигурят спазване на приетите правила. Опитът ни показва, че това трябва да става периодично (поне веднъж месечно), като групово се обсъждат най-често нарушаваните правила и причините за това. Добре е да се събира информация от другите учители за случващото се в техните часове. Може периодично да се сменят нагледните материали (постерите), за да може по нов визуален начин да се опресняват ценностите и правилата или да се изработват допълнителни табла за най-често нарушаваните правила.
Не мислете, че с едно преминаване през социалните работилници, защитната мрежа е изградена. Ако постигнатото не се поддържа, то нещата много бързо се връщат в изходната си точка. Нашите данни показват, че само за една година, в класовете, където не се провеждат поддържащи работилници, насилието отново нараства, а доверието към учителите рязко спада. Затова е толкова важно след приключването на пилотната година и първоначалните обучения, да се приеме общоучилищна политика, която да предвиди инициативите за поддържането и развитието на училищната защитна мрежа.

Въвеждането на защитната мрежа.
За да можем да говорим за изграждането на защитна мрежа, задължително трябва да въведем следните процедури:
1. План за дейностите по проекта. Рамков правилник.
Принципът „отговор на цялото училище” не означава само всички в училище да са съгласни с програмата и да са декларирали желание за сътрудничество, а на практика всеки в своята професионална област да познава своите задължения, свързани с проекта, и да ги изпълнява. На теория Координационният съвет е този, който разпределя отговорностите и задълженията, но опитът подсказва, че това може да стане най-добре по време на обученията на учителите.
Следващата стъпка е изработването на рамков правилник за разпределяне на задълженията. Той се разработва от Координационния съвет и се приема от Учителския съвет. Той е и модел за изграждане на бъдещата училищна политика срещу насилието. Този правилник би могъл да изглежда по следния начин:
Задължения на всички служители:
• наблюдение и регистриране на всички ситуации на насилие;
• задължително прилагане на процедурите за действие при насилие;
• последователност при провеждането на контрола.
Задължения на директора и ръководството на училището:
• изменение на Правилника за вътрешния ред;
• осигуряване на помещение и средства за работа на Координационния съвет;
• въвеждане на система за контрол върху процеса на промяна;
• отговорност за разпределение на дежурствата и тяхното спазване;
• сътрудничество с местната общност.2
Задължения на членовете на педагогическия екип:
• дежурства по време на междучасията, при влизане и излизане от училище;
• прилагане на превантивни възпитателни мерки;
• следене за спазването на ценностите и правилата, както и за възстановяване на щетите;
• информиране на родителите и включването им в дейностите на училището;
• изграждане на нетърпимост към насилието във всичките му форми чрез учебно-възпитателния процес в клас и чрез извънкласните дейности.
Задължения на помощния персонал:
• полагане на грижи за предотвратяване на насилнически действия в училищните помещения, за които отговарят;
• познаване на основните принципи и процедури (идентифициране, съобщаване, проследяване, отбелязване на случаи на тормоз);
• подкрепа и поощрение на положителното поведение на децата.
Задължения на административния персонал:
• създаване на условия за безпрепятствена работа по програмата.
Задължения на членовете на Координационния съвет:
• полагане на грижи за професионално усъвършенстване на колегите в областта на насилието;
• специализирани съвети и помощ в дейността им;
• работа с групите съветници на връстниците;
• специализирани съвети за родителите.
Задължения на методическите обединения:
• намиране на учебни единици (уроци) от редовната програма, в които могат допълнително да се включат и разработят темите за насилието и борбата с него, както и разработка на тези методически единици.

2. Ефективни дежурства.
Сигурно няма по-досадно учителско задължение от дежурствата. Малкото време между часовете за почивка и среща с колегите трябва да прекараш в стола или по коридорите, сред шума и блъсканицата. Но проучванията ни показват, че по-голямата част от насилието и тормоза се извършва извън полезрението на възрастните – в двора, тоалетните или класните стаи по време на междучасията и след часовете. Добре организираните дежурства могат да го предотвратят, без да натоварват особено колегите. Освен това, в дежурствата трябва да се включат и всички останали – от помощния персонал до охраната, както и учениците, включени в групите за взаимопомощ. Важно е да се обхождат скритите части – мазета, тавани, закътаните част от двора, тоест местата, където най-често се извършва тормоз. Също и класните стаи. Регулярното влизане в класните стаи по време на междучасията би предотвратило и много от пораженията на училищно имущество.
От голямо значение е и уеднаквяването на действията на всички възрастни, когато се забелязва насилие в училище, независимо от възрастта, пола или социалния статус на децата, които са засегнати. Действията на възрастните трябва да бъдат стриктни и по утвърден протокол.

3. Пощенска кутия на доверието
Много от жертвите на тормоз (между 25 и 30%) не съобщават за това на никого, защото се страхуват или се срамуват и обвиняват себе си за пасивното си поведение. Дори и при най-добрите мерки и защитни мрежи тези деца трудно ще започнат да споделят открито. Поставянето на публично място на пощенска кутия на доверието може да се окаже ефективен начин за подтикване на тези деца към споделяне на преживяното.

Основната цел на пощенската кутия е да се даде възможност на децата анонимно и без излагане на опасност да споделят своите въпроси, размисли, чувства и разкази за случаи на насилие. На всяко писмо се дава отговор, написан от група доброволни сътрудници (най-добре ученици), под ръководството на специалист, например психолог или педагогически съветник. Отговорите се поставят на табло на достъпно за всички място, като при това се внимава да не се разкрие самоличността на онези, които са писали.

В случай че в кутията се открие писмо със съдържание, изискващо не само отговор на таблото, но и действия (напр. свидетелство за сериозно и грубо насилие или заплаха за самоубийство), сътрудникът специалист, отговарящ за тази дейност, трябва да намери начин да достигне до автора на писмото, без да застраши неговата анонимност.

4. Съветници на връстниците.
Тази практика не е непозната за българското училище. Реалните лидери, децата в ученическата групи, на които другите имат доверие и към които най-често се обръщат за съвет и помощ, минават специално обучение за консултиране и подпомагане на връстници. Те могат да се превърнат в особено ефективни партньори на възрастните, от една страна, защото са най-близко до юношеските групи, и от друга - защото са подготвени да насочват и подпомагат своите съученици. Всички изследвания на тормоза в училище посочват, че процентът на децата, които се обръщат към връстниците си за помощ, е много висок (над 50%).
В България има разработени няколко метода за създаване и обучение на групи от съветници на връстниците. Има и много подготвени колеги, които биха могли да изграждат и поддържат подобни групи. За повече информация и за конкретни програми, бихте могли да се обръщате на сайта на „Училище без насилие”
За целите на нашия проект групите от съветници на връстниците биха могли:
• да станат защитници на по-малките ученици на двора и на игрището;
• да съпровождат по-малките по пътя от училище и към училище;
• да съдействат при писането на отговори на въпросите от пощенската кутия;
• да се научат да разпознават децата, подложени на тормоз, и да ги включват в различни дейности;
• да подпомогнат деца, склонни към насилие, да променят поведението си или да възстановяват щетите;
• да помагат на насилниците и жертвите да се справят по-добре в училище, когато изпитват затруднения в овладяването на учебния материал;
• да поемат дежурства при по-малките ученици в стола, на двора или на други места в училище.

Тези дейности обаче не бива да им бъдат налагани. Самите „съветници” трябва да решат какво и как ще правят. Решението зависи от техните желания и мотивация. Това е единственият начин, гарантиращ, че в алтруизма си тези деца, помагайки на другите, няма да преминат личните си граници. Задължителното условие е също така тези групи да работят под непрекъснатото наблюдение на своя консултант, който следи да не прекрачват границите, определени им от проекта.

5. Включването на родителите

На този етап се провежда и втората тематична родителска среща. Нейният основен акцент е върху стиловете на възпитание. С това тя представлява интерес и е от значение за всички родители, като създава добра основа, на която можем да се позовем в бъдеще, когато се налага да извикаме на индивидуален разговор родителите на ученици, които вършат насилие, и на ученици, пострадали от насилие.

Родителската среща се провежда под формата на работен семинар и следва принципите на интерактивното учене. Предимствата на този подход са, че:
• Родителите сами обсъждат съдържанието, приемат становища и стигат до изводи, повишаващи собствената им компетентност. Това, от една страна, ги развива, а от друга - активизира усилията им за проекта.
• Класният ръководител не изпада в ситуацията да „дава акъл”, да поучава и да налага мнения.
• Не принуждава учителите да коментират неща, които са извън тяхната основна специалност.
Този начин на провеждане на родителската среща може да роди нови идеи за други подобни семинари, свързани с тормоза и не само с него.

ЧЕТВЪРТА СТЪПКА
Сътрудничество с местната общност

Нека не забравяме, че българската образователна система е създадена под чуждо робство, като инициатива на общността – населението на даден град или село събират пари за сграда и за учители. Било е въпрос на престиж да имаш „най-личното училище и най-добрия даскал”. Училищните настоятелства от онова време са включвали най-видните граждани и са имали сериозно влияние върху целия обществен живот.
За съжаление днес отдавна не е така, особено в големите градове. Образованието ни в този момент е свръхцентрализирано, повечето от училищните настоятелства работят формално, а делегираният бюджет никога и за нищо не достига. Ролята на родителите е сведена до източник на допълнителни пари за ремонти, охрана и пр. дейности, за които училището трудно намира финансиране. Хората, живеещи около училището, го използват за разходка на кучетата си, за игра на футбол през почивните дни и дори за да паркират колите си нощем.
Много от живеещите в района на училището хора са свидетели на десетки случаи на тормоз и насилие, но най-често избягват да се намесват „защото това не е тяхна работа”, а и не знаят към кого да се обърнат.
„Тормозеното дете не е чуждото дете”
Под този и други подобни лозунги можем да обединим всички живеещи в района на училището, защото повечето са родители или имат близки деца на училищна възраст. Никой не би останал безучастен пред детското страдание, стига да знае за него и да е уверен, че има какво да направи, за да го предотврати. И това не е работа само на ръководството на училището или на местната власт - това е работа на всички, защото можем да станем пропагандатори на идеята за ненасилие в семействата си, в социалните си мрежи, в работата си.
Какви нива на сътрудничество можем да изградим:
• Създаване на обществена подкрепа за превенция на насилието в училище. Тук особено ефективна би била помощта на местните медии, неправителствени организации, местната власт, спортни клубове, театрални трупи, общинските съветници, читалищата и др. Затова е добре да се срещнем с всички тях поотделно, да им разкажем за нашия проект и да ги поканим да си сътрудничим. Не е необходимо кой знае каква ангажираност. Някои могат да се съгласят да поставят плакати за нашия проект на видно място и това ще е напълно достатъчно. От особена полза могат да бъдат медиите, които може да имат постоянни рубрики, да инициират дискусии и кампании в полза на нашия проект.
• Подобряване безопасността на училището и района около него. Много местни фирми, неправителствени организации, полицейски управления, военни поделения и частни лица биха помогнали да превърнем училището в по-безопасно място за децата. Това може да става под формата на малки проекти за конкретни неща – осветление, улична маркировка, охранителна техника и др.
• Помощ за поддържането на защитната мрежа. В много случаи ние ще се нуждаем от помощта на специализирани органи или организации, за да помогнем на едно или друго дете – правозащитни органи, медицински заведения и центрове, отдели за закрила на детето, центрове за психично здраве, неправителствени организации и др. Тук също трябва да се проведат специализирани срещи и договаряне на съвместни действия в случай на нужда. В резултат на тези договаряния трябва да бъде съгласуван план за съвместни действия (например ако резултатите от анкетата показват, че голяма част от насилието се извършва по пътя от дома до училището, да се постигне съгласие за засилено присъствие на полицията в близост до училището, когато учениците идват на училище или си отиват) и да бъде съгласуван и съставен протокол за начина на действие, когато е необходима намеса.
Най-важното в този процес на присъединяване на общността към нашия проект е да бъдем търпеливи и настойчиви. И да не се отчайваме, когато се сблъскаме с безразличието и безотговорността. Защото на другата врата, на която похлопаме, сигурно ще срещнем човек, готов да помогне.

ПЕТА СТЪПКА
Учениците търсят и получават подкрепа

Ако последователно и настойчиво сме преминали през всички описани дотук стъпки, повечето от учениците със сигурност ще забележат, че нещо се прави за тях и в училището им има различен подход към насилието. Това, което трябва да направим на този етап, е да допринесем всички да реагират на насилието заедно, адекватно и по правилата.
Нека най-общо опишем процедурите за това:
1. Разпознаване на насилието и тормоза. С покриването на цялото училищно пространство с дежурства вероятността нещо да стане скрито от очите на възрастните намалява. Но как да разберем отстрани, че децата не проявяват агресия едно към друго, а просто си играят или мерят силите си?
Ако децата се закачат, бутат или блъскат, като при това се смеят, разменят си ролите и позициите и никое от тях няма видимо доминиращо положение, а околните не им обръщат особено внимание, то най-вероятно става дума за игра.
Ако едно от децата е видимо напрегнато, не се усмихва, опитва се да се махне; ако ролите не се сменят, а другото дете е в постоянно доминираща позиция и това поведение привлича вниманието на околните, то най-вероятно става дума за тормоз.
Но независимо какво е видял дежурният учител, той следва да се приближи и да се осведоми какво точно се случва. Всичко това трябва да се направи внимателно и с приятелски тон, независимо как нещата изглеждат отстрани. Ако не сме съвсем сигурни, добре е да продължим да наблюдаваме това дете, като предупредим и другите дежурни. Уверим ли се, че децата просто си играят, можем да ги помолим да внимават, за да не се наранят, и да се отдалечим. Да не забравяме, че както е погрешно да се омаловажава и да не се реагира на насилието, също толкова е погрешно и всяко бутане и блъскане да се обявява за насилие. Така ще преекспонираме ситуацията и вероятно ще озлобим децата, обвинявайки ги за нещо, което не вършат.
1. Ако сме се уверили, че става дума за тормоз, най-важното е да го прекратим
веднага.
Ако тормозът е физически, разделете учениците. Застанете между тях и по възможност прекратете непосредствения им контакт с очи. Не отстранявайте останалите деца, които са в ролята на наблюдатели. Не започвайте веднага и с остър тон да разпитвате за случилото се, да обсъждате причините за насилие или да обяснявате какво сте видели. Обявете поведението за тормоз и се позовете на училищните правила против насилието и тормоза с решителен и спокоен тон (например “Да се обърнеш към някого с обидни думи е насилие и противоречи на нашите училищни правила” или “Това беше насилие. Няма да допусна така да се бутате или да се биете”). Детето, което е било обект на насилие, по правило не трябва да се разпитва за подробностите на ситуацията, защото така можем да го поставим в твърде неудобно положение, а трябва да запазим неговото достойнство. Ако прецените, че е подходящо, веднага обявете последиците за детето, което е тормозило другото дете. Не позволявайте учениците да се обясняват или да поправят щетите, докато ситуацията е напрегната (на всеки е необходимо време, за да се успокои).

2. Преценете тежестта на постъпката.
Ако нарушението на правилата е незначително, със спокоен тон и без обвинения определете някои от последиците, които учениците сами са определили. Ако става дума за по-тежко и повторно нарушение на правилата, необходимо е да оставите на класния ръководител да определи по-нататъшните действия. В този момент е важно учениците, които са тормозили другите, да разберат, че ще наблюдавате тях и приятелите им, за да не допуснете отмъщение. Съобщете на другите дежурни колеги, попълнете протокола за насилие (за него ще стане дума малко по-нататък) и го предайте на класния ръководител с устно описание на ситуацията и на онова, което сте направили.

Ако насилието не е било установено директно и е станало извън полезрението на възрастните, по правило за него можем да разберем от самото дете, което е било обект на тормоз, от други ученици, които са били свидетели на случилото се, или от родителите. Трябва спокойно да изслушаме разказа на децата или възрастните и да зададем достатъчно въпроси, за да може ситуацията да бъде ясно и подробно описана. Успеем ли спокойно и с търпение да изслушаме всички, без да вземаме страна и без да прибързваме; съумеем ли да определим точните последици за онези, които са имали насилническо поведение, учениците все повече и все по-често ще съобщават за случаи на насилие и ще търсят помощ.

В процеса на установяване какво се е случило имайте предвид, че това не е разследване, че вие не раздавате правосъдие, а установявате кое правило е нарушено, коя ценност е поставена под въпрос и дали ученикът, който е тормозил, ще приеме да възстанови щетата, която е нанесъл на детето, което е потърпевшо, или ще приеме една от вече договорените последици.

Да не забравяме, че ако искаме децата да ни се доверяват, трябва да бъдем последователни в прилагането на защитната мрежа, да не забравяме, че правилата важат за всички и че на тормоза следва да се реагира веднага. Как може да стане това ще проследим в следващата стъпка.

ШЕСТА СТЪПКА

Училището реагира и действа според приетите правила

Стигайки дотук, ние ще сме извървели най-трудния път, ще сме преодолели собствената си неувереност, ще сме създали правила и поставили граници и най-важното - ще сме се преборили с недоверието на децата. Сега остава да бъдем последователни и да не забравяме, че ефектът може да бъде като ластик – щом се разсеем или успокоим и отпуснем напрежението, той може да се върне към нас със страшна сила. Затова не забравяйте да се придържате към правилата независимо дали ви се струват полезни или не. Оставете децата да преценяват това.

Как реагираме на тормоза?
Вече стана дума колко неприемливи са наказанията, когато се опитваме да се справим с насилието във всичките му форми. Но трябва ли всичко да свеждаме само до щети, последици и поставяне на граници. Не е ли добре просто да приемем детето такова каквото е и да станем негови приятели, а то да се учи от нашия пример? Или пък да разчитаме на утвърдените с годините възпитателни мерки, които са „направили хора” и от нас и от нашите родители?
Всички това ни вкарва в т.н. илюзии на контрола, от които много трудно се откъсваме:
• Илюзията, че ние можем да контролираме учениците. Всъщност, ние не можем да принуждаваме когото и да било да прави нещо, което той не иска или не е избрал съзнателно. Дори когато изглежда, че контролираме, поведението на ученика, в същност, причината да се съгласява с нас е, за да го оставим на мира или поради страх от наказание.
• Илюзията, че положителното подкрепление винаги работи. Положителното подкрепление или наградата също е контрол. Когато караме учениците чрез награди и положителни стимули да повтарят исканото поведение, в същност ги манипулираме. Идва момент, когато те разбира това и започват да се съпротивляват активно или пасивно. Ако това не се случи, заради авторитета на учителя, то детето може да стане зависимо от него.
• Илюзията, че критиката и вината изграждат характера. Използвайки грешките на децата неможем да ги стимулираме да станат по-успешни, защото акцентираме върху отрицателните емоции от провала. А това чувство развиват само едно – негативизъм. Понякога ние самите не разбираме, че караме учениците си да се чувстват виновни, защото обвинението е в тона, а не в думите, които използваме.
• Илюзията, че възрастните имат правото да принуждават децата. Възрастните вярват, че имат неотменното право да карат деца да правят определени неща, а те са длъжни да им се подчиняват, защото са по-малки и по-глупави. Всичко това води неизменно до остра реакция на еманципация.

Нека направим едно сравнение на възможните реакции на тормоза от страна на възрастните:
Наказание Обвинение Сприятеля-ване Дисциплини-ране Възстановяване
на щетата
Какво
правим? Викаме, караме се
Морализатор-стваме Омаловажа-ваме пове-дението Оценяваме и преценяваме спрямо правилата Задаваме конкретни въпроси
Какво
казваме? „Ако не направиш това, аз ще...” „Ти си..., ти трябваше да знаеш това по-добре...” „Направи това за мен!” „Кое правило е нарушено?” „Какви наши ценности са нарушени?
На какво се основава Приписване на вина, отхвърляне Прибързване, недооценка,
нежелание Налагане на зависимост Неспазване на правилата и нормите Приемане на детето и желание да му се помогне
Реакция на ученика „Не ме интересува” „Съжалявам, но...” „Мислех, че сме приятели” „Колко сериозно, е нарушението на правилата?” „Как мога да поправя стореното?”
Изходен резултат Повторно нарушение, агресия Неправилна самооценка Прехвърляне на отговорност Учене от последиците Промяна на поведението
Както виждаме, влагането на усилия за помощ и подкрепа не остават невъзнаградени.

Нива на тормоз и съответната реакция
Класните ръководители и другите специалисти, които са близо до децата, с времето ще се сблъскват с различно тежки ситуации на тормоз, различни от простото разграничаване в първия момент. С едни от тях те ще могат да се справят сами, но за други ще се нуждаят от специализирана помощ. Училището се нуждае от ясни процедури в тези случаи, специфични за всяко учебно заведение, район или общност.

Ето един възможен вариант на такива процедури:
НИВО НА ТОРМОЗ OТГОВОР на УЧИЛИЩЕТО
НИСКО
Нарушаване на правилата Спиране – изтъкване на нарушеното правило – налагане на съответната последица (дисциплиниране)
РЕЦИДИВ
Повтаряне на едни и същи нарушения на правилата Протокол за насилие – възстановяване на щетата -
Преценява се дали е необходимо да се разговаря с родителите
СЕРИОЗНО
Злоупотреба със сила Протокол за насилие - среща с родителите - възстановяване на щетата - включване на учениците в допълнителни програми
TРУДНО
Продължителна злоупотреба със сила Психосоциална оценка от специалист - съобщаване на други служби (РИО, РДЗПД, ДПС) - включване на родителите в програмата
НЕУПРАВЛЯЕМО
Постоянно агресивно поведение Психотерапия - настаняване в друго обкръжение

Как точно ще се осъществяват отделните процедури е решение на самото училище. Добрата новина е, че с развитието на проекта тежките случаи на тормоз ще се срещат все по рядко.
Дотук стана дума за реакция спрямо ситуацията. Много важно е обаче как ще реагираме и по отношение на отделните участници в ситуацията на тормоз.

Реакция спрямо ученици, оказващи тормоз
Вече стана дума за прилагането на процедурите „дисциплиниране” или „възстановяване на щетите”. Последиците за нарушаване на правилата определя учителят, който е присъствал на нарушаването, или класният ръководител, ако става дума за по-тежко нарушение или такова, случило се извън полезрението на възрастните. Разбира се, винаги можем да предложим на извършителя сам да размисли и да избере начин, по който да възстанови щетите, но тъй като това действие изисква повече време и по-задълбочен разговор за ценностите и начините за възстановяване на щетите, оказва се, че дисциплинирането е напълно подходящо в случаите на леки нарушения на правилата. Без оглед на това кой вид последица избира класният ръководител или ученикът, важно е учителят да запази спокойствие и умерен тон и с държанието си да покаже ясно, че проблемът е в начина на поведение, а не в личността на самия ученик, и че се действа с оглед отново да се възстановят ценностите, а не за да бъде наказан. Добре е с начина, по който водим разговора, да покажем на ученика, че сме сигурни, че той може да овладее импулсите си и да контролира държанието си, а ние сме склонни да го подкрепим да направи това и да намери добър начин за възстановяване на щетите за себе си и за ученика, към когото се е държал агресивно.

Реакция спрямо ученици, който търпят тормоз
Досега говорихме главно за реакцията ни към насилниците. Но както стана дума в началото, децата, които търпят тормоз, изискват специфичен подход, който да не включва защита и състрадание, а подкрепа - за да придобият необходимите им умения за справяне.
С ученик, който е бил обект на тормоз, планирайте следните дейности:
• Разговаряйте насаме за случилото се, и то още същия ден, а след това се срещайте с него и през следващите няколко дни, за да се убедите, че детето е престанало да бъде обект на тормоз.
• Не му оказвайте публично прекалена подкрепа, защото по този начин му внушавате, че е слаб и изисква специално отношение, а това е и причината, поради която е станал жертва и по някакъв начин предизвиква децата, които са склонни към насилие.
• Разберете какво се случва. Изслушайте го внимателно. Проучете фактите (кой, какво, кога, къде, как) и преценете как се чувства детето. За първи път ли се случва насилието, или това продължава от известно време? Имайте предвид, че за ученика този разговор може да бъде труден. Кажете му, че съжалявате за случилото се с него. Уверете го, че не заслужава това. Похвалете го за смелостта да разговаря с вас за насилието. Обяснете му колко важно е – не само за него, но и за другите ученици и работещите в училището, - че ви е информирал.
• Попитайте ученика какво му е необходимо, за да се почувства сигурен. Малтретираните деца често се чувстват безсилни, заплашени или унизени. Постъпете така, както то иска, ако е възможно.
• Предложете му и други видове подкрепа – от страна на съветниците на връстниците, от родители или някакъв друг вид помощ. Ако ученикът е тормозен от дълго време или се чувства особено измъчен, предложете му разговор с психолога или с друг специалист в училището.
• Подчертайте поверителността на вашия разговор и точно посочете кой ще получи и кой няма да получи тази информация.
• Потърсете допълнителни факти за конкретния случай от други възрастни или ученици, така че малтретираните деца да не се страхуват, че ще ги разпознаят като единствените, които са давали информация.
• Защитете ги по време на разговора с децата, които са се държали насилствено. Ако е възможно, не разкривайте самоличността им. По-добре обяснете, че сте научили за насилието от различни източници, включително и от възрастни.
• Разговаряйте с колегите си за конкретния случай. Всички, които му преподават или просто го познават, могат да го подкрепят и да му помогнат. Помолете ги да проследят поведението на детето през следващите дни, за да се убедите, че насилието е спряно.
• Никога не предлагайте среща между дете, жертва на насилие, и неговия мъчител с цел да се помирят и да се разберат. Такива срещи може да доведат до неблагоприятни последствия.
• Не принуждавайте ученик, който е тормозил свои съученици, да дава обяснение. Това не помага на жертвата, а унижава насилника. Присъствайте, когато се договаря справедливо възстановяване на щетата.
• Помолете детето да ви казва за всеки следващ опит за насилие - както от страна на същия, така и от страна на други ученици - и му кажете колко е важно за вас да го направи и че от това зависи доколко всички в училището ще съдействат за прекратяване на тормоза.
• Подтикнете и подкрепете ученика, който е обект на насилие, да завърже приятелства. Това е най-добрият начин за превенция на насилието. Тъй като тези деца имат относително слабо развит социален опит, потърсете помощта на съветниците на връстниците или го насочете към група за комуникативни умения (ако има такава).
• Разговаряйте как родителите на тормозеното дете могат да помогнат. Ако сметнете за подходящо, разговаряйте с родителите и ги насочете заедно с детето към семеен консултант или друг психолог.
• Разкажете на родителите на тормозеното дете какво сте предприели и ако те не са в течение на проекта, запознайте ги накратко с него. Ако не сторите това, насочването към психолог може да се схване като послание, че с тях и с тяхното дете нещо не е наред. Добре е насочването към психолог да се мотивира с възможността той да подкрепи придобиването и развиването на социален опит, комуникативни умения и самочувствие, за да може детето да се справя само.
• Наблюдавайте ученика, който е бил жертва. Нека той знае, че сте на разположение дискретно да разговаряте с него.

Зная, че това изглежда много и сякаш трудно за постигане, но няма да сте сами. През цялото време ще можете да се обръщате за помощ и подкрепа към колегите си в Координационния съвет, училищния психолог (ако има такъв) или ментора на училището.

Реакция спрямо децата наблюдатели
Мълчаливото мнозинство е най-големият наш ресурс за успеха на проекта. Направете всичко възможно, за да го превърнете във ваш съюзник. Ако децата, които наблюдават пасивно проявите на тормоз, повярват във вашето желание да се справите, те ще ви подкрепят. Направете следното:
• Не отстранявайте наблюдателите, когато прекратявате или управлявате ситуация на тормоз. Нека всички, които са били там, да видят какво правите, спазвайки правилата на училището.
• Похвалете тези, които са се опитали да се намесят, защитавайки ценностите на училището. Важно е да ги похвалите, че са реагирали в ситуация на насилие (дори тогава, когато тази реакция не е прекратила насилието). На онези, които не са реагирали, кажете, че за в бъдеще очаквате това и от тях.
• Не карайте учениците да разтървават биещите се, както и да се намесват със сила. Убедете ги, че не е подходящо на насилието да се реагира с насилие. Кажете им, че ако убеждението не помага, най-доброто, което могат да направят, е да потърсят за помощ дежурния възрастен (или друг човек от училището) и да съобщят за случая.
• Насърчете ги да се погрижат за тормозеното дете, като разговарят с него и го поканят да се присъедини към тях.

Важно е всички ученици да знаят към кого, освен към дежурния учител и към класния ръководител, могат да се обърнат за помощ в случай на тормоз или когато някой е споделил с тях за преживян тормоз. Това може да бъде училищният психолог, педагогическият съветник или някой учител, на когото имат доверие. Може да е и някой от съветниците на връстниците, охраната, портиерът и дори някоя от чистачките. Учениците трябва да знаят, че всички в училище действат заедно и в синхрон.
Описаните по-горе етапи за реагиране според ценностите и правилата в училище може да се обобщят чрез следната схема:

ЖЕРТВА НАСИЛНИК НАБЛЮДАТЕЛ

Първи
етап Да се прекрати насилието Активни в прекратяването и търсенето на помощ
* Да се избегнат коментари и обяснения на място, ако ситуацията е много емоционална
Да се успокои и да се осигури защита на жертвата
Да се успокои насилникът
* Да се посочи нарушеното правило и да се позове на това

Втори етап Разговор с жертвата разговор с насилника Подтикване към подкрепа на жертвата и на насилника
Последици – дисциплиниране или възстановяване на щетата

Наблюдение

Трети етап Включване в различни групи + помощ на съветници на връстниците
Включване на родителите Включване на родителите
Четвърти етап Допълнителни възпитателни методи (напр. договор)
5. етап Възпитателни мерки, прилагайки училищния правилник
6. етап Специализирана помощ – подход Специализирана помощ – подход

Протокол за регистрация на случаи на насилие между деца
Вече няколко пъти стана дума, че всеки установен акт на насилие и тормоз се регистрира по съответния начин в т.нар. протокол за регистрация. Това се прави не за да се правят досиета или да се налагат административни мерки на учениците, а за да се проследява развитието и справянето с проблемите. Това е и ценен опит, защото така най-лесно ще се учим както от успехите, така и от грешките си.
Всяко училище само решава как да изглежда този протокол и какво да съдържа. Добре е да е максимално опростен, да се попълва бързо и да се съхранява надеждно.
Ето възможен вариант на протокол за регистрация:

Име и презиме на ученика: ........................................................................................................
Клас......................... Класен ръководител...........................
ДATА Опис на
ситуацията Предприето Коментар Подпис на
учителя
Какво, кога и къде се е случило?
Участници? Мерки, сключване на договор
Дисциплиниране или компенсация Изпълнен ли е договорът?
Има ли промяна в поведението?

Протоколът се предоставя на класния ръководител, а той от своя страна - след като е взел необходимите мерки, - го предава в архива на координационния съвет.

СЕДМА СТЪПКА:
Изграждане на обща училищна политика срещу насилието и тормоза

Общата училищна политика е от особено значение, за да имат ефект усилията да бъде намален тормоза между учениците. Усилията дори на много учители, всеки от които се "бори" самостоятелно и "на парче", не могат да доведат до траен резултат без съществуването на обща училищна политика. Тя е израз на общата и организирана воля да се противодейства на това явление. Чрез нея се елиминира възможността да се окаже, че някой не е разбрал за какво става дума или да реши, че правилата не се отнасят до него. Не е достатъчно няколко души да кажат "нещо трябва да се промени". Общата училищна политика е вид декларация, че всички в училището – от чистачките и охраната до директора и настоятелството – всички те са обединени от желанието да не се допуска насилие и тормоз и никой не е безучастен към проблема.
Ето една примерна схема, която показва равнищата на приложение на цялостна училищна политика срещу тормоза:

Общата училищна политика означава координирани усилия и уеднаквяване на критериите. При нея не се допуска един учител да се прави, че не забелязва неприемливо поведение и по този начин да толерира тормоза. Не се допускат и своеволни наказания, които биха довели до преживяване на чувство на гняв или несправедливост и като краен резултат биха спомогнали за повишаването на тормоза вместо да го овладеят или намалят. Общата политика означава да има ясни правила, приети от всички и спазвани от всички, които да гарантират, че правата на всеки са защитени в максимална степен, а нарушаването им води до смислени, отговарящи на тежестта на нарушението неизбежни последствия, без фалшива толерантност или пресилени реакции.
"Училищна политика" може да се приеме като "училищен закон" или още по-добре – част от "училищната конституция".
Роля на ръководството. Ръководството на училището не стои настрани от процеса на установяване на обща училищна политика, напротив, от него зависи успешната й реализация както по отношение на изготвяне на документи и показване на ангажираност, така и чрез оказване на подкрепа на педагогическия и непедагогическия персонал.
Роля на служителите на училището (педагогически и непедагогически персонал). Служителите трябва да бъдат по-внимателни и по-чувствителни към нещата, които се случват както в класните стаи, така и по коридорите и двора. Инциденти, които вероятно включват насилие, трябва бързо да бъдат разгледани и осмислени, а такива, които категорично са свързани с тормоз – да получат бърз и адекватен отговор.
Задължително трябва да се избягват модели на поведение, които засрамват или унижават учениците. Необходимо е да се използва директен, ясен и твърд подход, който е фокусиран върху решаването на проблема и включва учениците по такъв начин, че те самите да трябва активно да търсят решение на конфликта. Трудностите трябва да се решават по конструктивен начин, а отношенията и начините за справяне на служителите трябва да са в хармония с общата политика, така че те самите да могат да бъдат пример за учениците.
В класната стая се слага акцент на изграждането на класа като една общност, грижеща се, помагаща и откликваща на нуждите на отделните си членове. Учениците се учат на екипна работа, да си сътрудничат, да могат да разчитат един на друг, да споделят. Поощряват се да наблюдават внимателно, да споделят потребностите и желанията си, да повишават разбирането и чувствителността си към останалите. Децата се учат да изразяват емоциите си по неагресивен и неразрушителен начин и да уважават различията. Обръща се внимание на предразсъдъците и се правят стъпки за преодоляването им.
Докато са дежурни или наблюдават децата през междучасията, по време на игра и т.н., служителите разменят по някоя дума с тях. Обръщат внимание на ситуациите, при които децата изглеждат нещастни и се намесват тихо и спокойно.
Роля на учениците. Повече деца ще се чувстват уверени да споделят със служители на училището ако са обект на тормоз или са виждали да тормозят някой друг. Груповата им култура ще бъде насочена към сътрудничеството и толерантността. Това не означава, че всички ще бъдат близки приятели, а по-скоро, че естествено формиращите се приятелски кръгове няма да се опитват да се доказват и налагат чрез агресивно или потискащо другите поведение. Одобрение от другите ще се получава за неагресивно поведение, а неприемливото поведение като тормоза ще среща отхвърляне и противопоставяне.
Противопоставянето може да се изрази чрез много различни форми на поведение. По-пасивни са: изключване от общата дейност или игра на децата, които се държат агресивно; приемане в групата на децата, които са били обект на тормоз; отказ от включване в агресивно поведение; показване на невербално неодобрение; не игнорират поведението на тормоз. По-активни са: да потърсят помощ от възрастен; да кажат на агресора, че не им харесва или не е честно това, което той прави или да му кажат да остави жертвата намира; да се опитат да помогнат на жертвата да излезе от ситуацията; да предприемат действия така, че да предотвратят контакта между тормозещи и тормозени ученици; да поощряват други ученици да не подкрепят тези, които тормозят; да отидат заедно с тормозения при служител на училището, на който да кажат за ситуацията на тормоз; да се опитват да намаляват вероятността тормозът да се случи отново. Каквото и действие да се предприеме учениците, които тормозят другите, да са напълно наясно, че предизвикват неодобрението на връстниците си.
Учениците, които са свикнали с такава среда са по-уверени и не приемат поведение на тормоз. Тези, които тормозят, започват да се чувстват не на място, тъй като нарушават груповите норми и също така е малко вероятно да получат очакваната удовлетворяваща реакция на страх и подчинение от избраната жертва. За тормозените е по-вероятно да потърсят помощ от съучениците си, тъй като ще очакват да бъдат подкрепени. Забелязват се дори и дребни актове на агресия, тъй като те не са норма в класа. Така цикълът тормозещ-жертва е трудно изобщо да започне и в същото време лесно се спира дори и да е започнал.
Роля на родителите. Повечето родители ще са наясно с подхода на училището към справянето с тормоза и ще го подкрепят като окуражават и подтикват децата си към поведение на сътрудничество (кооперативност) и когато са в семейна среда. Ще реагират бързо срещу агресивните начини за разрешаване на трудностите. Незабавно ще уведомяват училището ако подозират, че детето им е обект на тормоз или че то самото тормози други деца. Ако се окаже, че тяхното дете тормози други, ще работят с училището да помогнат на детето си да промени поведението си.
Училищната политика изисква време да бъде въведена и да даде резултати. Успехът й зависи особено много от личното съзнателно ангажирано участие на всички участници в процеса и най-вече на служителите на училището. Преразглеждането и осъвременяването на политиката трябва да се случва всяка година. Първите резултати могат да се очакват към края на първата година от успешното приложение на училищната политика.

Модел за развитие на цялостна училищна политика
Могат да бъдат разграничени 5 етапа при формирането на една училищна политика:
• Повишаване на чувствителността към проблема
• Консултиране
• Подготвяне на предварителен и въвеждане на окончателен вариант на училищната политика
• Комуникация и изпълнение
• Поддържане и преразглеждане

¬І. Повишаване на информираността и чувствителността към проблема
Необходимо е хората да бъдат запознати с измеренията на проблема, за да могат да взимат информирани решения. Тук се включва и премахване на част от митовете, които са свързани с проблема (при нас няма тормоз; обидите не са тормоз; тормозът оказва негативно влияние само върху жертвите и т.н.).

ІІ. Консултиране
При консултирането се събират множество мнения и гледни точки. В идеалния вариант те трябва да идват от всички равнища на училищната система – от учителите, от другите служители, от учениците, от родителите, от свързаните с училището институции и служби. Част от мненията могат да бъдат получени и чрез писмено допитване. Например на учениците може да бъде пусната анкета, в която те да отговорят на въпроси като: "Как можем да направим нашето училище по-сигурно място?", "Как да спрем тормоза... (в класната стая, по коридорите, на двора, в междучасията, извън училище и т.н.)?", "Как да направим по-лесно за учениците, които са тормозени, да потърсят помощта на възрастен?", "Какво трябва да направят учителите и другите възрастни ако някой е тормозен?" и т.н.

ІІІ. Подготвяне на предварителен и въвеждане на окончателен вариант на училищната политика
Обобщават се предложенията, получени на етапа на консултацията. Прави се чернова на училищната политика и се предоставя на участвалите с мнения групи за одобрение и коментари. Жизнено важно е да се включат в обсъждането на училищната политика родители, ученици, непедагогически и педагогически персонал.
Необходимо е да се намерят отговори на следните въпроси:

1. Какви са целите на политиката
• Какво искате да постигнете?
• Приблизително кога искате то да се случи?
• Постижими ли са целите?

2. Точно формулиране на това какво е тормоз
• Какво е тормоз?
• Дали някои видове тормоз са по-лоши от други?
• С какво тормозът се различава от други видове агресивно поведение?
• Има ли разлика между възрастни, които се тормозят един друг и деца, които се тормозят едни други?
• Как децата тормозят възрастните? Как възрастните тормозят децата?

3. Стратегии за превенция на тормоза
• Как можем да научим децата да не тормозят?
• Как можем да насърчим поведението на сътрудничество?
• Как можем да направим така, че групи деца в "специално положение" имат достъп до тази система на обучение (например деца с обучителни трудности, езикови трудности и т.н.)?
• Какви видове противопоставящи се на тормоза нагласи и ценности смятаме да издигнем в училище? Как ще постигнем това?
• Как могат учителите и другите служители на училището да показват на учениците начини за справяне с конфликтите, които изключват тормоза?
4. Съобщаване за случаи на тормоз
• Как могат учениците да съобщават за тормоз? (на кого, кога, къде, как?)
• Как можем да сме сигурни, че служителите ще се справят с тази система?
• Какво трябва да записваме?
• Кой отговаря за координирането на системата за записване?
• Как ще се използва тази информация?
• Какви действия ще следват докладван случай на тормоз?
• Как можем да проверяваме за фалшиви обвинения?

5. Отговор на тормоза
• Кой трябва да отговаря (възрастни, ученици)?
• Как би трябвало да се отговори на момента?
• Какви последващи действия трябва да се предприемат?
• Нуждаем ли се от различни отговори за различни видове тормоз?
• Как можем да подкрепим тормозените ученици по начин, който ще им помогне да се почувстват силни и способни да се справят?
• Как ще различаваме отговори свързани с прякори и дразнене и тормоз, който води до физически сблъсъци?
• Как ще знаем дали тормозът е спрял или не?
• Какво ще правим ако тормозът продължава?
• На какъв етап трябва да включим родителите? Как ще стане това?
• Какво трябва да запишем? Как ще се използва тази информация?

6. Роли и отговорности на учителите, останалите служители на училището, учениците, родителите и властите при въвеждането на училищната политика
• Как ще изглежда тази политика в практиката?
• Какви промени ще трябва да направим в работата си в класната стая? На системата за управление на междучасията и обяда? В собственото си поведение?
• Колко време и какви ресурси са необходими, за да заработи училищната политика? Къде да ги открием?
• Кои служители вече имат специални умения, които могат да помогнат при въвеждането на училищната политика?
• Върху какви умения и нагласи е необходимо да работят останалите служители и учениците?

7. Наблюдение и оценка на училищната политика
• Как ще знаем дали училищната политика работи?
• От каква информация се нуждаем?
• Как ще я събираме?
• Кой ще се включи в тази дейност?
• Кой ще координира процеса?
• Какво ще правим ако системата не работи?
Училищната политика трябва да бъде написана на разбираем език. Ключовите послания трябва да са достъпни за всички членове на училищната общност. Може да се наложи да се направят няколко последователни варианта на политиката преди да се достигне до окончателния вариант. В момента, в който политиката е окончателно одобрена и приета, тя трябва да бъде широко обявена и пусната в действие.

ІV. Комуникация и изпълнение

Участието на ръководството е жизнено необходимо на този етап, тъй като изпълнението на училищната политика срещу тормоза може да наложи промяна в нормативната база.
Служителите на училището може да имат нужда да развият умения за управление на поведението, умения за провеждане на консултации и техники за асертивност.
Комуникация
Приетият вариант на училищната политика трябва да бъде широко огласен. Могат да се подготвят постери, дипляни, да се помолят местните медии да го публикуват, да бъде качен на страницата на училището в Интернет, да го има разлепен в околността на училището и дори в близките до училището заведения; в общината и при всякакви представяния на училището.
Мониторинг
Системата за описване на случаите на тормоз трябва да се използва от всички служители на училището, не само от учителите. Това трябва да става всеки път, в който има инциденти, свързани с тормоз. Липсата на описани случаи вероятно означава, че никой не използва системата, а не че тормозът е престанал.
Естествено е понякога да има рязко и драматично повишаване на равнищата на тормоза (с видима или без видима причина) или една форма да започне да доминира. Работещата училищна политика може да помогне такова положение да бъде овладяно бързо и успешно.

V. Поддържане и преразглеждане
Училищната политика срещу тормоза е дългосрочен ангажимент. За да бъде ефективна за нея трябва редовно да се припомня на служители и ученици. Необходимо е и да се проверява доколко е ефективна и да се правят нужните промени, които да я поддържат актуална, в крак с новите тенденции и адекватно отговаряща на нуждите на училището.
Този ангажимент трябва да започва с ежегодното проучване на тормоза в цялото училище, минава през провеждане на часовете на класа в които се обсъждат резултатите, поведението и се актуализират правилата, продължава през дискусия за общите училищни норми и правилниците, и стига до поддържащите обучения на персонала и учителите. Всичко това е процес, които небива да спира, защото и най-малкото отстъпление връща нещата в тяхната изходна позиция.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Ако отидете при психолог – семеен консултант, за да решите проблем възникнал в семейството, проблем, който сте отлагали с години, сигурно не бихте очаквали положителен ефект веднага. Ще се съгласите, че ще трябва време и постоянство за промяната – шест месеца, година, може би две. А какво да кажем за проблем който се е трупал с десетилетия и който е обхванал цялата система на образованието, отношенията в училище, в семейството и в обществото ни като цяло. Как да направим училището ни по-добро място за нашите деца, когато нетолерантността и насилието толкова често са около нас, а ние нямахме досега адекватният отговор.
Модела, който ви представихме сигурно не е единствения, но до сега не е измислен друг, който наистина да работи така ефективно. Той е синтез от опита на много хора, в много страни по света, в продължение на почти тридесет години. Доказал е, че само с усилията на всички възрастни – учители, родители, местната общност, политици, общественици и чрез включването на самите деца е възможно да се спре насилието в училище. И първата крачка е ние възрастните да се откажем от насилието, като метод за възпитание, да се научим, че има и други начини за справяне – с толерантност, настойчивост, внимание и любов към децата, защото независимо в какви роли попадат – те всички са жертви и се нуждаят от нашата помощ.
Чака ни не лека работа, но ентусиасти в тази страна винаги е имало. Вие които изчетохте това ръководство до тук, със сигурност сте от тях. Нека продължаваме заедно, защото:
Промяната е възможна …
Промяната зависи от нас …
… В името на децата на България.