Пътуване в приказките
Символите в приказките е тема и за следващи работни срещи в "Психологическа лаборатория". Предлагам ви кратки текстове, за да ви насоча към темата.
Символиката на приказките
Червената шапчица
Приказка от Братя Грим
/написано от Жан –Франциска Крус – ван Делден/
Историята започва с това, че майката / душата/ изпраща детето в гората / територията на духовните изпитания/ за да занесе на баба си сладкиш и вино. В това простичко начало е заложен основният смисъл на приказката. „Бабата”, подобно образа на вещицата, олицетворява човешката съвест, която обитава несъзнаваното / къщичка в гората/. Аморалният индивид обаче все още не притежава съвест. Следователно Червената шапчица, независимо, че е грешащ човек / иначе не би носила червената шапчица на всички земни страсти/ вече е поела по пътя на духовната еволюция. Майка и заръчва да занесе на „съвестта си” козунак и вино или другояче казано, онова, което тя притежава като доброта и духовност. Майката дава и немалко други заръки, които подсказват слабите страни на характера и. По подобен начин една грижовна майка би казала на детето си: „Престани да бърбориш, а внимавай какво ти казвам, да не …” и т.н. Червената шапчица е предупредена да отиде точно там, където я изпращат, да не се отбива от правия път и да не проявява любопитство. В конкретния случай любопитството представлява „ябълката” на познанието за добро и зло. Импулсът към нови преживявания е присъщ на човешкото същество и е средство за всестранното му развитие. Човек трябва да греши, за да се научи да избягва грешките /в смисъла за придобиване на опит, от който човек се учи/. В противен случай потенциално заложените в индивида качества ще останат неосъществена възможност. Така по безкрайно дългия път на развитие, човек ще премине неизбежно всички препятствия, за да се научи да ги преодолява. В това всъщност се заключава смисълът и на библейския разказ за рая.
Очевидно е , че Червената шапчица, макар и тръгнала по пътя на духовната еволюция, не стига далеч, защото не е в състояние да обуздае ненаситното си желание да „бере цветя”. „Отбила се от пътя… и навлизала все по-навътре и по-навътре в гората”. Тя среща вълка /като всички диви зверове, той е символ на земните страсти у човека/, но не го разпознава. В живота си ние често не разпознаваме разрушителните си страсти. Червената шапчица напълно забравя за баба си /не се вслушва в гласа на съвестта/ и набира „толкова много цветя, че не може да носи повече”. С други думи, докато човек не се насити на всички чувствени наслади; докато не се огъне под тежестта на „порочните” преживявания, не продължава напред. Тогава се пробужда копнежът към нравственост и Червената шапчица тръгва по пътя си към „къщичката в гората”, където и всички ние, след дълги и опасни скитания, най-сетне се озоваваме. Естествено, когато Червената шапчица пристига, баба и вече е мъртва. Нали човек първо „изгубва ума си”, а после става жертва на страстите и пропада до дъното на бездната, където вълкът го изяжда.
В този момент се появява ловецът /подобно образа на бащата, символ на божественото начало у човека/, разрязва корема на вълка и оттам излизат живи и здрави Червената шапчица и бабата. Обстоятелството, че бабата оцелява, е напълно логично според символиката на разказа. След като човек убие „животинското” у себе си и се роди за нов живот, съвестта му също ще бъде жива. След това изпълнената с разкаяние Червена шапчица се завръща у дома си. Историята би трябвало да завърши тук, но се оказва, че има продължение. Вълкът не е убит /детето още носи червената шапчица/, но Червената шапчица е изминала дълъг път в развитието си и не става повече жертва на коварните му уловки, тъй като се опира на будната си съвест. Тя умъртвява вълка в голямо корито с вода / в други варианти на приказката – в кладенец, в реката/. Това е нейната победа – разпознава вълка и има силите да го побеждава.
****************************************************************************************************
"В древността, въпреки някои разногласия и влиянието на Аристотел, не е било много трудно да се разбере схващането на Платон за Идеята като съществуваща сама по себе си и предшестваща всички явления. Понятието „архетип”, което изобщо не е съвременен термин, се употребява още преди свети Августин и е синоним на понятието „идея” на Платон.
Когато Corpus Hermetrcum, който вероятно датира от 3 век, описва Бог като архетипна светлина, той изразява идеята, че Бог е първообраз на всяка светлина, така да се каже предхождащ и предсъществуващ спрямо явлението „светлина. Ако бях философ, бих продължил в духа на Платон и бих казал, че някъде в „едно свръхнебесно място”, съществува един прототип или примордиален образ на майката, предшестващ и превъзхождащ всички явления, в които „майчинското”, в широкия смисъл на думата, се проявява. Но аз съм емпирик, а не философ. Не мога да си позволя да предполагам, че моят особен темперамент, моята собствена нагласа към интелектуалните проблеми са универсално валидни. Подобно предположение може да направи само философът, понеже той винаги приема за сигурно, че неговото собствено предразположение и нагласа са универсални, и не би признал факта, ако не може да го избегне, че неговото „лично пристрастие” обуславя философията му. Като емпирик трябва да отбележа, че съществува темперамент, който разглежда идеите като реални съдържания, а не само като nomina /имена/. Става така – може би по чиста случайност, - че в последните двеста години ние живеем във време, в което е съвсем непопулярно и даже неинтелигентно да се предполага, че идеите са нещо друго освен nomina. Всеки, който продължава да мисли като Платон, трябва да плаща за своя анахронизъм, гледайки как „свръхнебесната”, т. е метафизичната, същност на Идеята бива захвърлена в неподлежащото на верифициране царство на вярата и предразсъдъка или милостиво бива оставена на поета. В стародавния спор относно универсалиите номиналистичната позиция триумфира над реализма, а идеята се изпарява до едно просто flatus vocis /празен звук, раздвижване на въздуха/. Тази промяна се съпътства – и до голяма степен причинява – от резкия възход на емпиризма, преимуществата на който са твърде очевидни за интелекта. Оттогава Идеята не е вече нещо a priori, а нещо вторично и производно. Естествено, новият номинализъм веднага провъзгласява своята универсална валидност въпреки факта, че той също стъпва върху една определена и ограничена теза, оцветена от темперамента. Тази теза гласи следното: приемаме за валидно всичко, което идва отвън и може да бъде верифицирано. Идеалният случай е верифицирането чрез експеримент. Антитезата е : приемаме за валидно всичко, което идва отвътре и не може да бъде верифицирано. Безнадеждността на тази ситуация е очевидна. Гръцката натурфилософия, с нейния интерес към материята, заедно с Аристотел постига закъсняла, но окончателна победа над Платон.
Но всяка победа съдържа зародиша на бъдещо поражение...”
Откъс от книгата на Карл Густав Юнг
„Архетиповете и колективното несъзнавано"
********************************************************************************************************
"Приказките, така обичани от всички, отдавна вече не се смятат за сантиментални истории за деца, изпълнени със страховити обрати...
Първоначалното название "приказка" означавало нещо изговорено, предадено по устен път, както впрочем и "сага" означава нещо казано, съобщено, а легенда" - нещо прочетено. Гръцката дума Mythos също означава "разказано", "изговорено", съобщено от уста на уста. Постепенно обаче тяхното смислово значение се е разграничило. Днес легендата се е превърнала в хагиография / житиепиство/, сагата препраща към определено историческо събитие, а митът се свързва с митологията. Приказката на свой ред е повествование за мистериите, за духовното просвещение." /Жан-Франциска Крус, последователка на Юнг/
Според Жан-Франциска Крус ПРИКАЗКАТА трябва да отговаря на следните условия:
1. Чрез въвеждането на архесимволи(mythos) да въздейства на подсъзнанието, което на свой ред да доведе до истинско просвещение.
2. Като следствие на просвещението да изведе разказа до щастлива развръзка под формата на възкръсване на човека, убил животното у себе си; като дълго жадувано завръщане в родния дом или като мечтана женитба.
3. да използва архесимволите така, че те да се вплитат органически в смислен литературен разказ, зареден с много напрежение, който по свой начин да отключва врати в несъзнаваното на читателя/ слушателя. И най-вече този разказ да не съдържа никакви психологически трактовки.
