• Сряда, 04 Март 2009г. 14:53ч.
• Автор: Милена Богданова

С ясното съзнание, че сайтът на Портокалова къща се посещава предимно от ученици, си позволявам да адресирам към тях, но и към техните родители и учители, една малка част от изследване „Децата на София”, инициирано от Институт ”Отворено общество” и Столична община. Статиите са публикувани във брой 2 на списание „Политики”.
И въпреки, че авторите твърдят, че дневният ред на софийските ученици драматично се разминава с този на българското училище, аз мисля, че ще откриете в някаква степен и себе си в  текстовете по-долу.
Каква е целта ми? Да се сравните със столичните ученици? Да откриете имате ли общи проблеми?

Предлагам ви да поговорим за вашето училище и как се чувствате вие в него.
Как може да стане това? Може да изразите своите мисли във форума. Може да потърсите участниците в Психологическа лаборатория и заявите пред тях желанието си за дискусия, както и на e-mail: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Деца в джунглата
Те мислят, че ги учат добре, но не говорят за това. Всъщност, не ги интересува особено дали им преподават умело уравнения с корен квадратен. Децата на София искат училището да се интересува от самите тях. Да му пука, че едни ученици бият други, че наркотиците са някъде зад ъгъла, а на богатите деца всичко им е позволено. Те искат разговор за това – в час, извън час – все едно, но с учител. Не го получават. Във всеки от авторските текстове учениците говорят за себе си и за средата, в която живеят.
Училището е най-опасното място поне до осми клас, констатира Мила Минева. Над 20% се чувстват тормозени от свои съученици, а още толкова твърдят, че са бити и заплашвани.
Според Петя Брайнова и Драгомира Белчева децата от всички възрасти са единодушни по въпроса за това кое е най-важният им проблем: техните съученици, които се държат така, сякаш всичко им е позволено (това са най-често децата с повече джобни пари). Вторият по важност проблем, класиран от самите деца, е агресията в тяхното училище. Авторите на анализа посочват, че в горните класове всеки пети носи в себе си нож или бокс. Всичко това са "истински важните неща", които вълнуват софийските ученици. Както разбираме от Светлана Аврамова обаче, тези неща са вън от интереса на самото училище. 70% от учениците в пети-шести клас, както и над 80% от учениците в седми-дванайсти клас твърдят, че не обсъждат тези проблеми с учител, макар че биха искали. На въпрос какво е най-важно да се изучава в училище, децата дават много прост отговор: "час, в който да се занимават с нас", с "агресията", с "вандалщината", с "опасностите в действителността".
Изследването показва, че ако учениците имат някаква тежка присъда за своите учители, тя далеч не е в това дали те са компетентни в материята, която преподават, нито пък в това дали умеят да я обяснят. Обвинението към учителите е съвсем друго – че не са в състояние да "наложат ред" или "да се справят" с агресията на децата.
Има ли изобщо рецепта за оправяне на българското училище? Или поне рецепта за приближаването му до децата, които се учат в него? Надали има някакво светкавично и глобално решение. Но една малка стъпка е напълно възможна. Илко Йорданов, например, е забелязал, че децата имат повече доверие в своето училище, ако то им осигурява извънкласна дейност (танци, рисуване, спорт...). Авторът напомня, че единствената възможност на училището да постига устойчиво полезен ефект за учениците, минава през това да им стане интересно...
В обратния случай алтернативата е улицата. А тя е изпълнена с рискове, които младите хора не винаги са способни да управляват адекватно, както констатира Боян Захариев.
Сп. „Политики”

Внимание! Високо напрежение!
Нека си представим свят с хиляди възможности и едни уплашени деца, които отчаяно се борят да получат шанс. Така приблизително ще получим портрет на собствените си деца.
Мила Минева
"Внимание! Високо напрежение!" е надпис, който би трябвало да посреща учениците в столичните училища. Не според външен наблюдател, а според самите ученици, независимо в кой клас са. Такива са данните, които ни показва изследване на Институт "Отворено общество" сред деца от 3 до 12 клас. Агресията в училище и ужасът от нея са със сигурност сред малкото неща, по които учениците постигат консенсус. И се опитват да открият начин да се справят с нея. Откриват го в опцията "дисциплина". Дали наистина децата ни мечтаят някой да ги дисциплинира, някой да наложи ред?
Ще сбъркаме, ако си представим днешните ученици като перфектни военни в зародиш, които отчаяно си търсят генерал. Те по-скоро напомнят
изплашени деца...
Изплашени от самите себе си. Ако погледнем внимателно данните, ще видим, че агресията съвсем не идва отвън. Сред децата от 3 до 7 клас тя е посочена като основния проблем в училище, но непосредствено последван от два други: "лошите взаимоотношения между учениците» и «учениците, които си мислят, че всичко им е позволено" (ако съберем отговорите на тези два въпроса, те ще надхвърлят както усещането за агресия, така и отчаянието от липса на дисциплина). Сред учениците от 8-ми до 12 клас без съмнение «учениците, които си мислят, че всичко им е позволено» се разпознава вече като основен проблем. И това не е всичко.
Училището се оказва най-опасното място поне до 8-ми клас. Малко над 20% от децата се чувстват тормозени от съучениците си, точно толкова са и
блъсканите, битите и заплашваните.
Децата до 8-ми клас по-често преживяват кражба в училище, отколкото извън него. Между 8 и 12 клас опасността плавно започва да се пренася извън училище, но то, като опасно място, запазва челни позиции. Казано накратко, децата ни се бият, заплашват и саморазправят, докато ние си мислим, че са на сигурно място и тайничко се надяваме, че може би дори учат.
Дали това е проблем? Ако бях един изключително спокоен и свободомислещ родител тези данни може би нямаше да ме изплашат. В крайна сметка децата откриват през практически опит как се произвежда ред в джунглата. И това е полезно преживяване. В този смисъл училището ще ги научи как да се справят без помощ отвън в един нео-дарвинов свят, в който по-силният побеждава. Признавам си, че толкова свободомислеща не съм и за мен подобни данни са проблем. Защото те показват нещо не просто за сферата на образованието. Те ни показват, че има проблем в начина, по който правим обществото си днес. Всъщност децата ни не успяват да се научат на нещо много простичко, а именно:
как се правят социални взаимоотношения,
какво означава да споделяш едно пространство с много други хора и вместо да си пречите, да се чувствате добре. И струва ми се, че това искат децата ни: да се научат да живеят заедно. А това предполага нещо толкова обикновено като общосподелени правила и социални очевидности.
Децата ни мечтаят за публично пространство, в което да се чувстват сигурни и свободни да бъдат различни. А те са ужасно различни, както помежду си, така и спрямо нас. Ние, техните родители, си спомняме, че културните практики формираха общности между нас. Да слушаш определена музика не беше въпрос на вкус единствено, а на социална група, на позиция, която заемаш или към която се стремиш. Няма подобна картина сред децата от 3 до 12 клас. Дори най-масовите форми на културно потребление като слушането на "хип-хоп" и "поп-фолк" формират трогателно малки общности. В този смисъл нямаме дори идея за културна норма, а вкусът не ни служи като ориентир в социалното пространство. И това е защото културните форми са се размножили, децата имат безкрайно много културни продукти, през които да конструират различните си идентичности. Тъкмо затова не е странно, че децата ни избират интернет общностите пред различните форми на офлайн социален живот (с нарастването на възрастта участието в интернет общности доминира над всички други форми на колективно действие). Може би защото в интернет децата ни се чувстват едновременно сигурни и свободни да измислят себе си.
И още нещо искат децата ни – да имат равни възможности. Затова им пречат "учениците, които си мислят, че всичко им е позволено" и затова всички от 3 до 12 клас смятат, че най-важното, което те самите биха направили за децата, е да осигурят учебници за тези, които имат нужда. Искането за дисциплина в този смисъл не е консервативно искане, а
битка за равни шансове.
Ако добавим и желанието за сигурност, картината ще стане още по-ясна. Децата мечтаят за свят, в който не се страхуват. Това е рамката, която им липсва, за да измислят себе си и света, в който искат да живеят.
А децата ни искат да се измислят като какви ли не. Ако погледнем какви искат да станат, ще видим удивително разнообразие – русалки, магьосници, космонавти, архитекти, най-вече адвокати. Толкова разнообразни животи си представят, че даже най-големите натрупвания около една професия – футболист за малките и адвокат за големите – не надхвърлят 10%. Нека си представим свят с хиляди възможности и едни уплашени деца, които отчаяно се борят да получат шанс. Така приблизително ще получим портрет на собствените си деца.
Сп. „Политики”